Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
— Сабри рече, че и Аллах нямало да ни спаси, ако ни е намерил онази вечер, когато ти ни укри, даде ни подслон и храна — Халиде не мислеше, че е грях, като говори истина.
— Защо си му казала всичко?
— Защо да крия от него, щом той от мен не скри: като чул, че съм умряла, разбрал колко е страшно да остане сам, уплашил се и от греха си…
— Замълчи, Халиде! — не искаше всички да слушат.
— Защо да мълча? Сабри те тачи над всички християни, затова ти праща агне. Ако искаш, остави него тамазлък… Търсихме те с Фатме в къщи, ама като те нямаше там…
— Боже, боже! — някои сред християните, които знаеха турски, започнаха да се кръстят. — Дай ни, Господи, обич и добри бъднини!
Ковачницата на Лукан Пандов беше не много далеко от къщата на дядо Гънчо. Стъпила на отвъдния бряг на тученишката бара, преди години тук беше само работилницата с отбивна вода към огнището. Но откакто голямата челяд на Лукан се задоми, той вдигна до ковачницата малка кирпичена къща за себе си и невестата му — Невена.
Доста време беше минало от деня, когато Анастасия заръча на ковача за измайстори полукрузки по подобие на онези в черковната школска одая. Лукан изкова три полукрузки, които беше искала даскалицата, а от себе си направи още три — няма да са хартък за Плевен. Измайстори ги бързо и от все сърце, ама нали започна голямото великденско чистене, че и усилена кърска работа, наставницата не мина да види готови ли са полукрузките за одаята на дядо Гънчо. Чак тази заран — преди да отиде в мирското школо, отиде до огнището на Лукан.
— Даскалице, знаеш ли откога те чакат железата? — той посочи стената, дето бяха подредени полукрузките. — Оставих другата работа, че да направя най-първо заръчаната от теб! — говореше й уважително, помнеше и Димитър Ковача. — Ако беше жив баща ти, сигурно по-хубави щеше да ги измайстори, аз толкова мога.
— Направил си по-прилични полукрузки от другите в одаята, а по майсторлък не отстъпваш на моя баща, лека му пръст! — въздъхна от спомена за детството си; бръкна в джоба на дрехата си да извади кесия: — Колко гроша ти струват?
— Трите, които заръча, са платени. Другите са дар от мен, все някога ще потрябват…
— Платени? Кой е сторил това благодеяние? — през ума и минаха някои хора, които знаеше, но ковачът я изненада:
— Тодор Бекярина, като дойде тук оня ден да вземе синджир за кучето си, видя железата, попита за кого са; аз му рекох — както си е — пък той щом плати синджира, даде и трийсет гроша за полукрузките.
— Тодор Бекяра? — попита, защото не си спомни отведнъж кой е, пък името му знаеше като отличително.
— Онзи, който ходи да се учи в Копривщица при Найден Геров, после се хвана да съчинява писания… Живее ту при сестра си в Търново, ту при другата във Враца, малко се задържа в Плевен, щото не може сам — клима с едната нога, слаби са му ръцете…
— Гърбавият? — направо попита, но като чу изговорено словото, се прекръсти. — Зная го Тодор! Бог като е отнел силата на тялото му, го е дарил със силен ум.
— Като бил по Великден във Враца, чул, че затворили тамошното училище за момичета, и като иска да подпомогне нашето…
— Затворено е училището на Цвета? — лошата вест блъсна раменете й. — Затворено? Защо епископ Партений не каза?
— Защо да каже? Нали по негова заповедност се вършат тези неща… Ама врачани, като утрепаха добрия владика, пред този нямат очи да се големеят — както сториха нашите чорбаджии.
— Ще затворят и моето школо! — от вътрешна горещина развърза забрадката си, разкопча горната дреха.
— Всичко добро, което съгради преподобният отец, искат да сринат, да отречат…
— Може след време от килията да те пропъдят, ама Бекяра каза, че захване ли се градеж на женско школо, ще даде хилядо гроша — знаеш, че е заможен, много грошове останаха от баща му — клонеше приказката си все към Бекяра. — Заможен, разсъдъчен, пък злочест… На възраст е, ала не се задоми, не го хареса някоя наша мома…
— Толкова е умът на плевенските моми — Анастасия долови само последните думи на ковача, мислеше си за училището на Цвета. — Как ли минават дните на врачанската наставница? Хулите против нейната хубост бяха вестма безпощадни…
— Анастасийо, не ми е работа да ти приказвам тези неща, ама живееш сама, без мъжка закрила — Лукан най-сетне дойде на думата си. — И къщната работа вършиш, и момите наставляваш в школото, и детето, оставено от дядо Гънчо, гледаш. Я косите ти избеляват… Тодор не ти е прилика за снагата, ама по ума…
— Да се задомя с Бекяра? — и тази вест я обърка; ядосваха я подмятания за дългото и моминство; вглеждаха се с кой мъж спира да поприказва; кой влиза в къщата да й помага; кой я хвали и кой одумва. Като не виждаха и не чуваха нищо за мъжки задявки — измисляха си, а тя отминаваше, все едно не ги чува.