Сън срещу събота

Какви са подбудите на старицата Анастасия, току встъпила в осемдесетте си години, да замине през 1894 година за Ерусалим — можем само да гадаем. Пред отказа й да приеме монашеско име в калоферския манастир стои мотивът, че „зидовете на светата обител не пълнят душата ми с човеколюбие“… Твърде възможно е желанието й да е свързано с почитта към незабравимата майка Евгения, приела монашеско име няколко дни преди смъртта си в Плевен. Или чувството за самота, неизменно съпътствуващо възрастния човек? Или желание да намери покой… Плевенската старица в Ерусалим иска да се върне при свои хора на родна земя, но жизнените сили я напускат бързо и тя остава зад зидовете на руския девически манастир, приела монашеско име Анна.

В писмото си от 1896 година до родолюбивия плевенски гражданин Й. Ю. — автор на статията в сп. СВЕТЛИНА (кн. II, 1897 г.) Анастасия Димитрова пише за архиерейската майка Евгения, за благоподобния епископ Агапий, Райно Попович, Ботьо Петков — чиито памет и дела не трябва да бъдат забравени от историята, от народа. За себе си наставницата разказва малко — както подобава на хора, изпълнили дълга си пред обществото с усета, че все още малко са дали, за да бъдат сред незабравимите.

Нека преди времето и ветровете да заличат напълно името й върху камъка, останал в двора на руския девически манастир в Ерусалим, поколението ни го запомни и пренесе в грядущето.