Магическият преход
- Автор: Абелар Тайша
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Константинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическият преход». Краткое содержание книги:
Тайши Абеляр - женщины-сталкера из партии нагваля Карлоса Кастанеды. Это не
только очередное увлекательное путешествие в мир магии дона Хуана
применительно к обучению женщины-воина, но и ценнейшее практическое пособие,
Здесь подробно описаны так называемые Магические приемы - упражнения, при
помощи которых можно достичь раскрытия энергетических ресурсов, здоровья,
молодости и, кроме того, понимания многих удивительных вещей, скрытых от нас
в обыденной жизни.
— Когато навлезем в абсолютния мрак, където няма нищо, което да ни разсейва — каза пазачът, — тогава двойникът взима връх. Той протяга етерните си крайници, отваря светещото си око и се оглежда. Понякога това изживяване може да бъде по-ужасяващо дори от онова, което си изпитала нощес.
— Двойникът едва ли би ме уплашиш толкова — уверих го. — Аз съм готова за него.
— За нищо не си готова още — отвърна той. — Писъците ти нощес сигурно можеха да се чуят чак от Тъксън.
Забележката му ме ядоса. Имаше нещо у него, което не ми харесваше, но не можех да определя какво беше. Може би защото изглеждаше толкова особено. Нямаше вид на мъж; приличаше просто на сянка на мъж, но същевременно беше изключително силен. Но най-много се дразнех, че не допускаше да му се налагам и това безкрайно уязвяваше борческата ми натура.
В пристъп на гняв аз войнствено го попитах:
— Как смееш да ми се подиграваш всеки път, щом кажа нещо, което не ти харесва!
В момента, в който го казах, аз съжалих за това и се заизвинявах надълго и нашироко за своята агресивност.
— Не знам защо толкова се засягам — признах си накрая аз.
— Не се впрягай — каза той. — Това е, защото долавяш нещо у мен, което не можеш да си обясниш. Както сама каза, аз нямам вид на мъж.
— Не съм го казвала — запротестирах аз.
Но съдейки по вида му, той явно не ми повярва.
— Разбира се, че го каза — настоя той. — Каза го на моя двойник само преди миг. Моят двойник никога не бърка и не тълкува погрешно нещата.
Почувствах се толкова сконфузена и нервна, че не знаех какво да кажа. Лицето ми пламна и цялата се разтреперих. Не разбирах какво предизвикваше такава пресилена реакция у мен. Гласът на пазача прекъсна мислите ми.
— Реагараш така, защото твоят двойник възприема моя двойник — каза той. — Физическото ти тяло е уплашено, защото вратите му се отварят и започват да нахлуват нови възприятия. И ако смяташ, че сега се чувстваш зле, представи си колко по-зле ще бъде, когато вратите се отворят съвсем.
Той говореше така убедително, че се почудих дали пък не беше прав.
— Животните и децата — продължи той — възприемат без никаква трудност двойника и той често ги смущава.
Споменах, че животните не ме обичат особено и как с изключение на Манфред чувствата ни са взаимни.
— Животните не те харесват, защото някои от вратите ти никога не са били напълно затворени и двойникът ти напира да излезе — поясни той. — Подготви се за това. Защото сега, когато съзнателно го възнамеряваш, те ще се отворят широко. Тези дни твоят двойник ще се пробуди внезапно и може да се озовеш на двора, без да си отишла там.
Разсмях се повече от нервност и от абсурда на това, което загатваше.
— А как си с децата, особено с най-малките? — попита той. — Не се ли разпищяват, като се опиташ да ги вземеш?
Обикновено точно това ставаше, но не го казах на пазача.
— Бебетата ме харесват — излъгах аз, като много добре си знаех, че в няколкото случая, когато съм била сред малки деца, те се разплакваха, като приближавах до тях. Винаги съм си казвала, че това е, защото ми липсва майчински инстинкт.
Пазачът поклати глава невярващо. Заразпитвах го да ми обясни как животните и малките деца могат да усещат двойника, щом аз самата дори не знаех за съществуването му. Всъщност преди Клара и нагуалът да ми бяха разказали за него, аз не бях и чувала за такова нещо. Нито бях срещала някой, който да знае за него. Пазачът ми каза с рязък тон, че това, което животните и децата усещат, не е въпрос на знание, а на факта, че имат инструмента, с който да го усещат: техните отворени врати. Добави, че при животните тези врати възприемат непрекъснато, обаче човекът затваря своите веднага щом започне да говори и мисли — когато у него надделее рационалното.
Досега бях слушала пазача с цялото си внимание, защото Клара ми бе казала, че без значение кой ми говори и какво може да ми казва за мен упражнението е да слушам. Но колкото повече слушах Емилито, толкова повече се дразнех, докато накрая изпаднах в истинска ярост.
— Не вярвам и думичка от това — казах аз. — И между другото, защо твърдиш, че си ми учител? Още не си ми го обяснил.
Пазачът се засмя.
— Бъди сигурна, че не съм се явил като доброволец за този пост — каза той.
— Кой тогава те е назначил? Той се замисли за миг, после каза:
— Това е дълга верига от обстоятелства. Първото звено от тази верига беше поставено, когато нагуалът те завари гола, вирнала крака във въздуха. — Той избухна в смях, остър като птичи крясък.