Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
Предсказанието на Гремел се изпълни, ала нашите надежди не се осъществиха. Мъглата се вдигна като театрална завеса и за миг изчезна. В същата минута небето стана светло и синьо. Но по цялото безбрежно пространство не се виждаше нито кораб, нито лодка.
Радостта ни пред светлината и слънцето не продължи много. Отново се отчаяхме. Чистото небе още по-ясно ни показваше цялата сериозност на опасността. Когато не виждахме нищо, заобиколени от гъстата мъгла, поне се надявахме, че след вдигането й може би изведнъж ще видим някой кораб. Тази надежда поддържаха у нас и изстрелите през нощта.
Сега небето беше ясно и не чувахме никакви сигнали. Докъдето стигаше погледът, не се виждаше нищо, абсолютно нищо!
Рансъм застана на наблюдателното място и огледа всички посоки. Ние, притаили дъх, чакахме резултата.
— Не виждам никаква следа от кораб — произнесе той най-после.
След него далекогледа взе Гремел. Въпреки напредналата възраст той имаше силни очи. Отново чакахме със смесено чувство на страх и надежда. Но и Гремел не беше по-щастлив в наблюденията си от Рансъм.
— Нищо! — лаконично произнесе той.
С изразителен жест върна далекогледа и спокойно седна на мястото си.
Всички бяхме разстроени. Лодката се люлееше на вълните. Не се хващахме за веслата и никой не мислеше да поставя платната. Имаше ли смисъл да гребем и напразно да поставяме платната? И едното и другото беше безполезно, тъй като не знаехме в коя посока да тръгнем.
Гремел предложи да следваме пътя на чайките.
— Как? По какъв начин? — недоумяваше Рансъм, както и ние.
— Да следваме посоката на техния полет… — отговори той на Рансъм.
— Но тогава ще трябва да вървим едновременно по всички посоки — забеляза младият офицер. — Нима чайките не летят на всички посоки?
— Не винаги, мистър Рансъм. Да се надяваме, че днес няма да направят това. Сега ще видим.
Като каза тези думи, той хвърли поглед към хоризонта.
Няколко чайки съпровождаха нашата лодка, а останалите, които бяха много повече и от различни видове, летяха на всички страни, без да спазват каквато и да било определена посока. Ту напред, ту назад, пресрещаха се с други чайки, някои се въртяха над самата вода, после изведнъж се гмуркаха, за да си извадят по някоя рибка, и отново се издигаха нагоре.
След доста продължително наблюдение Гремел се обърна към нас с недоволен израз.
— Не — каза той, — „Летящият облак“ не е близо, а също и никакъв друг кораб няма наблизо.
— Кое ви кара да мислите така? — попита Рансъм, като изрази общото настроение, тъй като никой от нас не разбираше какво иска да каже Гремел.
— Много просто — отвърна старият китоловец.
Той обясни своята мисъл и ние разбрахме, че се отнася за едно съвсем обикновено явление.
— Знаете, че чайките и другите птици имат навик да придружават корабите или да летят след тях, за да събират остатъците от храната, които от време на време се хвърлят от борда. Естествено е тогава, щом видят кораб, веднага да полетят към него. Ако в тази минута „Летящият облак“ се намираше в околността, те биха побързали към него, вместо да летят наляво и надясно.
Това разсъждение на стареца беше неоспоримо, а заключението — съвсем неутешително.
Очевидно бяхме сами в неизмеримия океан, в положението на хора, спасили се при корабокрушение.
Положението ни беше дори по-лошо, защото корабокрушенците често успяват да вземат със себе си известно количество провизии.
— Е, момчета — започна младият офицер след мрачно размишление, — виждате, че положението ни съвсем не е весело. Бихме могли да хвърлим жребий в коя посока да тръгнем и дали въобще да тръгнем или да стоим на място. Може би ще бъде добре да се възползваме от този вятър, който ще ни избави от работата с веслата. Може пък да ни заведе до спасението.
Никой не се възпротиви на това предложение, още повече че то изискваше най-малко труд. Оставаше само да поставим платната и да се доверим на вятъра.
— Ако нищо не видим до довечера — каза Рансъм след малко, — зная какво трябва да предприемем.
Без да го попитаме за решението му, поставихме платната и се оставихме на произвола на съдбата.
През останалото време на деня бяхме напрегнати. Търсехме кораба, без дори да мислим за бряг. Знаехме, че най-близкият бряг беше най-малко на двеста километра.
Слънцето залезе и нощта покри морето, а ние не бяхме видели и сянка от корабно платно.
Глава единадесета
— Хайде! — извика нашият командир, пристъпвайки към изпълнение на своето решение, за което ни намекна сутринта. — Трябва да изменим посоката. Както определих по компаса, целия ден сме плавали на северозапад. Ако искаме да се доберем до суша, не трябва да продължаваме така. Окончателно изгубихме от погледа си „Летящият облак“. Отсега нататък сушата е нашата единствена надежда и ако се устремим на юг, ще можем да я достигнем. Трябва да доплаваме до Алеутските острови, дано да успеем. Как мислите, Гремел? — добави той с равнодушието на стар китоловец.