Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
— Брайни, по-добре ми обясни какво е това „джентълменско споразумение“. Не си го спомням от курса по търговско право, който минахме.
— Нямаше и да си чувала за него, защото това не е законово понятие. Не е противозаконно — просто законът не го покрива. Няма никаква реална пречка да продадеш тази къща на когото си искаш — на бял, на черен, на някой на зелени точки… а и да имаше, нямаше да те изпрати в съда. Но ако питаш съседите, гарантирам ти, че те ще те уверят, че всъщност съществувало джентълменско споразумение, което те задължавало да не продаваш къщата си в този квартал на негри.
Бях озадачена.
— Ние договаряли ли сме се някога за нещо подобно?
Мъжът ми си правеше какви ли не уговорки, но рядко ми казваше. Той просто приемаше, че ще го подкрепя. И аз винаги го подкрепях. Бракът не е нещо, което важи сегиз-тогиз: или е докрай и съвсем, или не си женен.
— Никога.
— Смяташ ли да питаш съседите какво мислят за това?
— Мо, искаш ли да ги питам? Къщата е твоя.
Не мисля, че съм се колебала и две секунди. Но идеята беше нова и наистина трябваше да реша.
— Брайни, няколко къщи в този квартал си смениха собствениците, откакто се нанесохме тук преди… ъ-ъ… двадесет и две години. Не помня някой да е питал какво мислим ние по въпроса.
— Точно така. Никой никога не ни е питал.
— Не мисля, че е тяхна работа да решават какво може да купи един негър и какво не може. Нито пък им е работа да ни го обясняват на нас. Това, което правят с имотите си, си е тяхна работа. Това, което ние правим с нашия, си е наша — щом се подчиняваме на законите. Сещам се само за един начин, чрез който законно могат да ни попречат да продадем тази къща на някого, който иска да я купи.
— И какъв е той, Мо?
— Като ни излязат със същото предложение, с каквото ни излезе господин Подставено лице и ни предложат повече пари. Ако те купят тази къща от нас, могат да правят с нея, каквото си искат.
— Радвам се, че мислиш така, любов моя. Само след година във всички къщи от този квартал ще живеят негърски семейства. Мо, предусещах го. Натискът на населението много прилича на прииждаща река. Можеш да вдигаш бентове и диги, но идва ден, когато реката трябва да потече нанякъде. Черният квартал на Канзас сити е ужасно претъпкан. Ако белите не искат да живеят в съседство с негри, трябва да отстъпят и да им направят място. Не че проблемите на негрите ме засягат особено — имам си собствени. Но аз не се боря със слънцето и с дъжда, нито ще тръгна да си разбивам главата в някоя стена. Ние с тебе ще видим деня, когато Черният квартал ще се простира на юг чак до Трийсет и девета улица. И няма какво да се косим за това — то така и така ще стане.
Брайни взе добра цена за старата ни къща. Като имаме предвид колко се бяха вдигнали цените от 1907 до 1929 г., печалбата беше доста скромна, но Брайни наистина получи парите в брой — със златно покритие, а не с чек. Записаната цена беше „десет долара и други ценности, взети под внимание“ — и Брайни вложи парите направо на пазара за акции.
— Мила моя, ако предсказанията на Теодор са точни, след година-година и нещо ще можем да избираме измежду най-добрите големи къщи в района на Провинциалния клуб на цени една трета от днешните… защото ще стане така, че Черният вторник ще направи половината номинални собственици неспособни да си плащат вноските по ипотеката. Междувременно опитвай се да бъдеш щастлива в тази стара фермерска къща — ние с Джъстин трябва да отскочим до Ню Йорк.
Както всички знаем, Черният вторник си дойде точно на датата. Седмица по-късно Брайни ми се обади по междуградския:
— Фрау доктор Краусмайер?
— Елмър!
— Децата как са?
— Всички са добре, но им е мъчно за баща им. Както и на мене. Връщай се бързо вкъщи, миличък — копнея да те видя!
— Какво, онзи, дето го бях наел, не го ли биваше?
— Не можеше да ми насмогне. Натирих го и реших да чакам тебе.
— Но аз няма да си идвам.
— О…
— Не искаш ли да разбереш защо?
— Бъфало Бил, ще ми кажеш, когато ти изнася.
— Ранди Лил, ходи ли ти се в Париж? А в Швейцария?
— Не е ли по-добре в Южна Америка? Някъде, откъдето да не екстрадират?
— Искам утре да тръгнеш. Вземи „Си енд Ей“ до Чикаго, после — „Пенси“ до Ню Йорк. Ще те посрещна на гарата и ще те доведа до хотела. В събота отплаваме за Шербур.