Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Така ли било? Ми аз откъде да знам? Я ела. Наблизо има едно място, дето правят страшни симиди. И чай от ръждивец, дето може и мъртвец да събуди.
Тръгнаха по улицата.
— Опитвал ли си го? — попита Техол.
— Кое?
— Събуждането на мъртъвци с чай от ръждивец.
— Трябва да действа.
— Но не действа.
— Но трябва. Сърцето ти блъска два пъти по-бързо и те кара да избълваш всичко от стомаха си.
— Нямам търпение.
— Докато не му свикнеш. И освен това е страхотен трепач на буболечки. Само го плиснеш на пода и пращи. Повече какво да ти го препоръчвам.
— Повечето хора пушат ръждивец, не го пият.
— Варварите. А, ей го на. Ти черпиш, нали?
— С какво?
— Тогава минава на сметката на Селуш. Ще го платиш към нея.
— Става.
Шурк Елале застана пред високото сребърно огледало. Инстинктът я накара първо да оцени за миг всичкото това сребро, преди да съсредоточи погледа си върху образа в него. Кожата й изглеждаше здрава и бяла, бузките — румени и изпълнени с живец. Косата й беше чиста и подрязана за първи път от толкова години, и ухаеше леко на масло от пачули. Бялото на очите й беше чисто, с влажен блясък.
Изгнилото й облекло от кожи и лен бе заменено от черна коприна под късия жакет от телешка кожа. Нов колан, гамаши от щавена кожа и високи ботуши. Кожени ръкавици.
— Приличам на курва.
— Но не и на стара курва, нали? — отвърна Селуш.
— Вярно. Взимам ти парите и те убивам. Така изглеждам.
— Много мъже ще се хванат на това.
— Да ги убият?
— Абсолютно. Все едно, доколкото разбрах, професията ти не е била такава. Макар да допускам, че си склонна да опиташ нещо ново… Как се чувства утуулото, впрочем?
— Гладно. Не мога ли да го храня с нещо, хм, друго?
— Всичко е в експеримента! — отвърна Селуш и очите й блеснаха.
„Някои коментари не заслужават отговор“, помисли си немрящата.
Стегна мускулите, нужни, за да вдиша — отдавна бяха отвикнали и й се стори странно, като изпита смътното все още усещане как въздухът се хлъзга през гърлото и изпълва гърдите й. След изпомпването й бяха влели някои неща. Дъхът й ухаеше на канела и смирна. Все пак — по-добре от доскорошната воня на речна тиня.
— Работата ти е приемлива.
— Е, успокои ме! Вече е почти сутрин и умирам от глад. Дали да не те изпробваме, мила? Допускам, че помощникът ми и Техол са в местното заведение и закусват. Хайде да идем при тях.
— Мислех, че няма да мога да ям и да пия.
— Да, така е. Но можеш да се изфукаш и да пофлиртуваш, нали?
Шурк я зяпна. Селуш се усмихна, изпърха с клепачи и въздъхна:
— Къде ми е шалът?
Куру Кан беше излязъл и се върна с двама помощници, които пренесоха Брис в покоите на Цеда, положиха го на една скамейка и го отрупаха с всевъзможни напитки и храна. Все пак се съвземаше бавно, лежеше на гръб, с глава, отпусната на меката възглавница, когато двукрилата врата се отвори и влезе Първият евнух Нифадас.
Погледна го и малките му очички лъснаха.
— Кралски защитник, достатъчно добре ли сте вече за среща с краля? Ще дойде всеки момент.
Брис се надигна с усилие.
— Лошо. За жалост, в момента съм неспособен да си поема отговорностите…
— Това да не ви притеснява, Финад. Кралят просто иска да се увери, че ще се възстановите след тежкото изпитание. В този случай Езгара Дисканар е мотивиран от искрена загриженост. Лежете си, лежете си. Никога не съм ви виждал толкова блед.
— Нещо е пило от кръвта му — каза Куру Кан. — Но не иска да ми каже какво е било.
Нифадас нацупи устни и погледна отново Брис.
— Не мога да си представя, че един бог ще направи такова нещо.
— Маел не беше там, Първи евнух — отвърна Брис. — Тайст Едур са намерили нещо друго и са го принудили да им служи.
— Можеш ли да ни кажеш какво е то?
— Някакъв забравен бог. Но нищо повече не знам. Не знам нито естеството му, нито пълния размер на могъществото му. Стар е. По-стар от самия океан. Онова, което го е почитало, не е било от човешкия вид.
Откъм прага се чу глас:
— Винаги съм толкова нехаен към най-ценните неща, които притежавам. Макар Блудния да ми е спестявал досега най-жестоките последствия от това нехайство, за което съм благодарен.
Куру Кан и Нифадас се поклониха дълбоко, щом Езгара Дисканар пристъпи в стаята. Макар кралят да беше прехвърлил шестдесетте, лицето му си оставаше удивително младежко. Беше среден на ръст, слаб и жестовете му издаваха трескава и сякаш неизтощима енергия. Лицевите му кости бяха изпъкнали и малко асиметрични, резултат от детинско премеждие при езда на своенравен кон. Костта на дясната скула и очната дъга бяха по-сплескани и високи от тези на лявата страна, от което лявото му око бе по-голямо и по-закръглено. Неуправляемо око, което имаше свойството да шари безразборно, когато се случеше Езгара да е раздразнен или уморен. Лечителите можеха да отстранят този недъг, но кралят бе забранил — още като дете си беше опърничав и упорит, а външният вид не го притесняваше ни най-малко.