Трите карти

Докато говореше, си личеше, че изобщо не се страхува, а в очите и проблясваха дяволити пламъчета.

— Господи! — уморено промърмори Еди.

Луната беше изгряла, но още не се беше издигнала в небето, следователно бяха спали по-малко от два часа.

Стрелецът прибра револвера си в кобура и се обърна към жената в инвалидната количка:

— Да не си посмяла да го направиш втори път.

— А ти кво ще ми направиш, а? Ще ме изнасилиш ли?

— Ако искахме да го сторим, досега щяхме да те изнасилим поне няколко пъти — невъзмутимо изрече Роланд. — Друг път не вдигай такъв шум. — Той отново легна и се зави с одеялото.

„Боже мой — помисли си Еди, — в каква каша се забърках, в каква шибана…“ — Мисълта му се прекъсна и той отново заспа. В този миг нови крясъци раздраха въздуха, Дета пищеше пронизително като сирена на пожарна кола; Еди скочи на крака, тялото му сякаш гореше от прилива на адреналин, дланите му бяха стиснати в юмруци…, а Дета продължаваше да се смее и прегракналият и глас ехтеше в нощта.

Младежът погледна към небето и видя, че луната почти не е променила положението си от момента, когато писъците на чернокожата ги бяха събудили за първи път.

„Господарката очевидно е намислила да не спи и да ни дебне — унило си помисли той. — Щом забележи, че потъваме в дълбок сън, който ще ни помогне да съберем нови сили, тя отново ще закрещи. Ще повтаря този номер, докато остане без глас.“

Внезапно смехът на Дета стихна. Роланд се приближаваше към нея, приведеното му тяло се очертаваше под бледите лунни лъчи.

— Хич не се приближавай, мръснико — извика тя, но гласът и издаваше страха и. — И без това не можеш да ми направиш нищо.

Стрелецът застана пред нея и за миг Еди беше напълно убеден, че търпението на Роланд се е изчерпало и че ще смаже Дета като досадна муха. Ала за негово учудване Стрелецът се отпусна на едно коляно пред нея, сякаш се готвеше да и направи предложение за женитба.

— Слушай… — започна той, а Еди не можеше да повярва, че спътникът му е способен да говори толкова нежно. Дета също беше изумена, постепенно на лицето и се изписа страх. — Чуй какво ще ти кажа, Одета.

— На коя викаш О-Дета? Това не ми е името.

— Млъквай, мръсницо — изръмжа Роланд, сетне продължи с предишния кадифен глас: — Ако ме чуваш и ако изобщо можеш да я държиш под контрол…

— Що ми говориш така? Като че дрънкаш не на мен, а на друга. Престани да хитрееш. Веднага престани, чуваш ли?

— … накарай я да млъкне. Мога да и запуша устата, но не искам. Опасно е да запушиш устата на някого — току-виж се задушил.

— ПРЕСТАНИ ДА ДРЪНКАШ ГЛУПОСТИ, БЯЛ ПЕДЕРАСТ ТАКЪВ!

— Одета — прошепна Роланд, гласът му прозвуча така, сякаш зашумоляха дъждовни капки.

Чернокожата млъкна и втренчи в него широко отворените си очи. Еди никога не беше виждал толкова омраза и страх в човешки очи.

— Мисля, че на тази мръсница ще и бъде все едно дори ако се задуши. Иска да умре, но съм сигурен, че още по-силно желае твоята смърт. Ала ти си жива (поне засега) и нещо ми подсказва, че не за първи път си имаш работа с Дета — тя се чувства в тялото ти прекалено удобно. Ето защо мисля, че чуваш думите ми и ще успееш да я контролираш, макар още да не можеш да се освободиш от нея. Не и позволявай да ни събуди за трети път, Одета. Не ми се иска да и запуша устата, но ако се наложи, ще го сторя.