Трите карти

— Щях да хапна, ако можех, но знаеш какво ще се случи. Младежът, който нямаше представа за какво говори спътницата му, вдигна рамене и промърмори:

— Не е зле отново да опиташ, Одета. Не можеш без храна. Трябва да се движим колкото е възможно по-бързо.

Тя леко се усмихна и докосна ръката му. Стори му се, че между тях премина нещо подобно на електрически заряд.

— Обичам те, Еди. Толкова грижи полагаш за мен… Толкова си търпелив… Той също. — Одета кимна към Стрелеца, който седеше в сянката на скалата и ги наблюдаваше. — Но него трудно можеш да обикнеш.

— Права си. Убедих се от личен опит.

— Ще се опитам да забравя предубеждението си.

— Мисля, че ще бъде в твоя полза.

Жената се усмихна, а той си каза, че заради нея е готов да повдигне земното кълбо на плещите си. Каза си още: „Господи, толкова малко хубави моменти съм имал в живота си. Моля те, не ми я отнемай отново, Моля те от сърце.“

Тя взе парченцето, което и подаваше, сбърчи нос, при което лицето и доби комично изражение, и отново се обърна към него:

— Непременно ли трябва да го изям?

— Моля те поне да го опиташ.

— От години не съм хапвала омар.

— Моля?

— Мисля, че ти обясних причината.

— Може би сме разговаряли, но ми е излязло от ума. — Той нервно се изкиска. Спомни си как Стрелецът го беше посъветвал да не и напомня за двойничката.

— Веднъж, когато бях на около десет, вечеряхме омари. Сториха ми се отвратителни — все едно, че дъвчех гумени топчета — сетне ми прилоша и повърнах всичко. След този случай не съм хапвала омари. Но… — Тя въздъхна. — Заради теб ще се опитам.

С погнуса сложи парченцето месо в устата си като дете, което взема горчиво лекарство. Отначало задъвка с нежелание, сетне по-бързо. Преглътна и взе още едно парченце, сдъвка го, преглътна го. И още едно… после буквално се нахвърли на храната.

— Хей, не бързай толкова — предупреди я Еди.

— Навярно това е друг вид. Точно така — тези омари са различни. — Тя го погледна, лицето и сияеше. — Намираме се на друг участък от брега, навярно тук живеят друг вид омари! Изглежда, че вече не съм алергична към тях. Вкусът им не е отвратителен като преди… пък и аз положих усилие да не повърна, нали? Положих големи усилия.

— Да — отвърна той. Стори му се, че собственият му глас долита някъде отдалеч като слаб радиосигнал. Помисли си: „Въобразява си, че се е хранила всеки ден, сетне е повръщала всичко. С това си обяснява безсилието си. Боже мой!“

— Прояви изключителна воля.

— Вкусно е… — продължи Одета с пълна уста, — толкова е вкусно. — Засмя се, а Еди си каза, че никога не е чувал такъв звънлив смях, който гали ухото. Няма да повърна. Зная, чувствам, че вече ще се храня.

— Само не прекалявай — предупреди я той и и подаде меха с водата. — Още не си свикнала. След толкова много… — Преглътна и му се стори, че нещо в гърлото му изщрака. — След толкова повръщане…