Трите карти
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Трите карти». Краткое содержание книги:
Когато най-сетне се справиха с тежката задача, мъжете се задъхваха и бяха останали съвсем без сили. Столът заедно с жената тежеше минимум сто и трийсет килограма, от които по-големият дял се падаше на „превозното средство“. На Еди му хрумна, че ако Роланд беше отвлякъл Дета през 1987 година, модерната инвалидна количка щеше да бъде поне с трийсет килограма по-лека.
Тя отново се изкиска, презрително изсумтя и примигна, тъй като кръвта се стичаше в очите и, сетне заяви:
— Щяхте да ме убиете, мръсници такива.
— Повикай адвоката си — измърмори Еди. — Дай ни под съд.
— Пипате като сакати — отново се заяде Дета. — Цели десет минути не можахте да ме вдигнете, тъпаци мръсни. Изглеждате напълно скапани!
Стрелецът откъсна парче от ризата си, която и без това беше заприличала на дрипа, и понечи да избърше кръвта от челото и. Тя се опита да го захапе и съдейки по щракането на зъбите и, Еди реши, че ако Роланд не беше реагирал мигновено, Дета Уокър щеше да се погрижи и лявата му ръка да остане без два пръста.
Тя отново прихна да се смее и впери в него злобно проблясващите си очи, но Роланд забеляза, че в тях се спотайваше и страх. Дета се страхуваше. Страхуваше се от него, защото той беше Най-лошият човек.
Защо ли го беше нарекла така? Може би, защото подсъзнателно усещаше, че той знае всичко за нея.
— За малко щях да те докопам — процеди през зъби. — За малко да те докопам. — И отново сатанински се изкиска.
— Дръж главата и — спокойно нареди Роланд. — Тази жена хапе като отровна змия.
Еди се подчини, а Стрелецът грижливо почисти раната. Не беше дълбока, но той не искаше да рискува; намокри парчето плат със солената океанска вода и отново се приближи до инвалидната количка.
Дета закрещя:
— Да не си посмял да ме мокриш с тази вода! Видях, че там гъмжи от отровни гадини. Махай се! Махай се!
— Дръж я — все така спокойно повтори Роланд, тъй като тя мяташе главата си насам-натам. — Не искам да рискувам.
Младежът здраво я стисна. Чернокожата разбра, че той не се шегува, и моментално престана да се съпротивлява, сякаш вече не се страхуваше от мокрия парцал. Оказа се, че само се беше преструвала.
Усмихна се на Роланд, който промиваше раната и опитвайки се да отстрани последните полепнали песъчинки.
— Като те гледам, не си само скапан — отбеляза тя. — Май си болен. Мисля, че далеч няма да стигнеш. Нищо чудно скоро да гушнеш босилека.
През това време Еди внимателно разгледа инвалидната количка и откри аварийната ръчна спирачка, която блокираше колелата. Дета беше успяла да я хване, търпеливо беше изчакала той да ускори ход, сетне я беше дръпнала, умишлено преобръщайки количката. Защо ли го беше направила? Само за да ги забави — ето защо. Нямаше причина да го стори, но жена като нея не се нуждаеше от причина. Жена като нея с огромно удоволствие би направила нещо подобно, тласкана единствено от злобата си.
Роланд поразхлаби кожения ремък, за да подобри кръвообращението и, после здраво завърза ръката и за да не може да достигне спирачката.
Не си прави толкова труд, господин Истински мъж — широко се усмихна Дета. — Пак ще удариш на камък. Има толкова начини да ви забавя… най-разнообразни начини.
— Да тръгваме — с немощен глас изрече Стрелецът.
— Добре ли си, приятел? — разтревожено попита Еди.
Спътникът му беше блед като мъртвец.
— Да. Да вървим.
И те отново тръгнаха по брега.
10
Стрелецът настоя да бутат количката по един час и младежът неохотно отстъпи. Роланд успя да преодолее първата трапчинка с пясък, но при втората се наложи спътникът му да му се притече на помощ. Стрелецът се задъхваше, едри капки пот оросяваха челото му.
Еди му позволи да побута още малко; Роланд ловко избягваше пясъчните капани, които сякаш засмукваха колелата, ала накрая количката отново заседна. Няколко секунди Еди наблюдава опитите му да освободи колелата — Стрелецът се задъхваше и гърдите му трескаво се повдигаха, а вещицата (както той вече мислено я наричаше) се заливаше от смях и нарочно се облягаше назад, за да го затрудни още повече — накрая не издържа, избута го с рамо и изтласка количката от ямката само с едно гневно движение. Количката се заклати, а Еди видя и почувства, че Дета се накланяше напред, доколкото и позволяваше ремъкът, като настойчиво се опитваше отново да се преобърне.