Трите карти

Вечерта прекараха както обикновено: запалиха огън и приготвиха храната, която вече не възбуждаше апетита им и дори ги отвращаваше. „Тъпчем се по навик“ — помисли си Еди. Предложиха късче месо на Дета, която отново започна да ругае и да крещи още дълго ли ще я правят на глупачка, сетне взе лудо да се мята, без да обръща внимание на ремъците, които още по силно се врязваха в плътта и — очевидно искаше да преобърне инвалидната количка и да ги накара да се занимават с нея, преди да са успели да вечерят.

Ала те отгатнаха намерението и. Еди сграбчи ръцете и, а! Роланд подпря колелата с големи камъни и спокойно заяви:

— Ще отпусна ремъците, ако обещаеш да седиш мирно.

— Оближи ми задника, бял педераст.

— Не разбрах дали си съгласна.

Тя присви очи и подозрително го изгледа — навярно се питаше дали спокойният му тон прикрива насмешка (Еди се питаше същото) — след няколко секунди кисело измърмори:

— Ще седя мирно. И без това умирам от глад, изобщо не ми е до номера. Ще ми дадете ли нещо за ядене, или ще ме оставите да пукна? Това ли сте намислили, шубета такива? Шубе ви е да ме удушите, а пък аз отказвам отровната ви кльопачка, значи точно това сте намислили — да ме уморите от глад. Ама ще имате да вземате, тъпаци такива! — И отново се ухили зловещо, а двамата усетиха, че ги побиват тръпки.

След малко Дета заспа.

Еди докосна страната на Роланд. Стрелецът го погледна, но не се отдръпна, само промърмори:

— Добре съм.

— Да, бе, истински герой си. Слушай какво ще ти кажа, днес изминахме съвсем кратко разстояние.

— Зная — отвърна Роланд. Тревожеше го мисълта, че патроните му са свършили, но реши, че тази вечер няма да съобщи на младежа „радостната“ вест; Еди засега беше здрав, но бе смъртно уморен и едва ли щеше да понесе поредната лоша новина.

„Да, засега е здрав, но ако не му давам по-дълги почивки, със сигурност ще отпадне и ще се разболее“ — мислеше си Стрелецът.

Всъщност и двамата се чувстваха зле. От студа по устните на Еди бяха избила херпеси, лицето му беше на петна и се белееше. Роланд чувстваше, че зъбите му започват да се клатят, кожата между пръстите на ръцете и на краката му се беше напукала и кървеше. Вярно е, че се хранеха, но храната им беше еднообразна. Навярно щяха да издържат още малко, но в края на краищата щяха да умрат, все едно, че бяха гладували.

„Движим се по брега, а страдаме от скорбут — болестта на моряците — с ирония си каза Роланд. — Много е забавно, няма що. Ще пукнем без пресни плодове и зеленчуци.“

Еди кимна към Господарката.

— Тя ще продължи да упорства.

— Разбира се, стига онази „другата“, да не се пробуди в съзнанието и.

— Ще бъде прекрасно, но не можем да разчитаме на това — замислено изрече Еди. Взе обгоряла щипка от омара и се залови да рисува безсмислени знаци по пясъка. — Имаш ли представа далеч ли се намира следващата врата?

Роланд поклати глава.

— Питам те, защото си мисля, че здравата ще загазим, ако разстоянието между втората и третата врата е същото като онова между врата 1 и врата 2.