Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Не бива така! — с велико огорчение рече дядо Аргирис. — За Византия си чувал, към елинските останки не си безразличен — а сляп да стоиш. Наше момче си! На ни един грък не отива да е прост. Щеш ли да си припомниш забравеното?

— Ща — изпъшках аз. — Ама не искам да ти губя времето.

— Ще идваш по туй време — като няма много хора при мен. Кога аз, кога Зоица ще ти помагаме. И домашни ще ти даваме. Зоя, я седни при нас — обърна се той към момичето. — Какво ще кажеш? Нали искаш да те запиша в педагогически курсове. Ако ще ставаш учителка, ето ти го първият ученик.

Няма да лъжа, че на Зоица й стана драго да има такъв дангалак за първи ученик.

— За какво му е на Димитраки грамотност, дядо? — капризно рече тя. — Както си е живял досега, по-добре ще му бъде.

— А, бъркаш — вразуми я кафеджията. — Млади дръвчета сте и двамата. Още се превивате.

— И какво, от алфата ли да почна? — поотстъпи бъдещата ми учителка.

— Алфата я знам, Зоя — нахално се вгледах в очите й. — Дай да ме заведеш до омегата.

— Че щом ти е известна и омегата, за какво съм ти аз? — отново рече да се дръпне тя, без да усети, че вече е нагазила в първия урок.

— Не мога без теб! — издумах пък аз първото си любовно признание. — Моля те!

И тя разбра, да знаеш! В секундата схвана, че за друго говоря, а не за четене и писане. Така произнесох ония думи! Притесни се, цялата пламна и скочи да дири някакъв буквар в стаичката си. Но дядо Аргирис нищо не долови със своето простодушие и доволно викна след нея:

— Видиш ли, Зоице, колко любознателен е Димитраки!

Тъй е — много любознателен и прилежен ученик бях на двамата. Макар всеки ден да не вземах уроци, а както се случи. Според времето и настроението. И ту Зоя, ту дядо Аргирис ми се падаха за поредното занимание. Но не ме бутаха като някое вироглаво шиле, а драговолно и старателно вървях за ръчичката им аз из лабиринтите на гръцката грамотност. Защото между просторечивия език, дето говорех, и писмовността на гърците има разстояние колкото от земята до небето. Не твърдя, че чак на небето ме качиха дядото и внучката, ама нямаше вече нещо да ми се опре в четенето и писането. Излишно е да обяснявам подробно какво и как ме учеха, колко пъти ми диктуваха, какви преразкази и свободни съчинения съм правил. А покрай писмовността — и грубия си говор окърших, атинското наречие взех да присвоявам. Михалис не можеше да ме познае. Завиждам ти, Димитраки! — сам ми е казвал. Ама какъв ти Михалис! Като хвалба може да ти се стори, но в някой вестник да ме бяха викнали, и с дописка щях да се справя.

Колко му е да станеш вестникар по нашите земи — малко повечко тепегьозлук се иска, дебелоочие. Но дотам не стигнах. Дядо Аргирис се радваше на моя напредък, като че му бях второ внуче, а у Зоя любопитство се бе пробудило — дали от такова криво дърво ще излезе гладка дъска. Трябва да знаеш, че тя бе завършила предпоследния клас на девическа гимназия, но своеволно напуснала, решила последния да вземе като частна ученичка. Изпити сама ще държи и така ще се дипломира. По тоя въпрос данданиите с дядо й вече бяха минали, но тя не и не — като частна ученичка повече време щяла да има, та да помага на стария в кафенето. И пряко воля Аргирис Киру се бе примирил. При условие, че и той ще й помага за изпитите. А като вземе диплома Зоица, в педагогически курсове ще постъпи. Ако не й се случи нещо междувременно. Сватба например. Такива бяха житейските планове на момичето и аз не пречех, известна полза имаше даже от мен като подготвителен материал. Отде да знам аз пък каква полза придобивах — че хляб ми дадоха в ръцете те и от тяхното обучение дълго се препитавах…