Пощенската картичка
- Автор: Флеминг Лия
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-289-8
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пощенската картичка». Краткое содержание книги:
Великобритания, 1923. Седемгодишната Каролайн расте на воля в красиво старинно имение в шотландската провинция. Своенравното момиченце обожава белгийската си бавачка и с нетърпение очаква посещенията на леля си Фийби – единствената й жива роднина, от Лондон. Красивата леля е актриса и я глези като никой друг. Но тайната, която пази, ще преобърне живота на Каролайн завинаги.
„Впечатляващ исторически роман, който остава в мислите дълго след отгръщането на последната страница… „Пощенската картичка” е истинско съкровище! Лия Флеминг е роден разказвач!”
Седмица по-късно дойде медицинската инспекция, от която всички се страхуваха. Подредиха ги пред охраната и надзирателите им казаха да повдигнат полите си високо над кръста, така че хълбоците им да се покажат. Накараха ги да тичат пред охраната на СС и лагерния лекар, който оглеждаше за подути крака и колене. Кали беше толкова заета да доказва, че е здрава, че отначало не забеляза колко трудно й е на Селин.
- Тичай! - извика й пазачът.
Селин се постара, но не можеше да поддържа темпото. Беше твърде слаба и коленете й бяха подути. Падна на земята и се закашля от изтощение.
- В бараката за възстановяване - каза докторът.
Охранителите хвърлиха Селин върху чакащата количка, а след това заедно с куп изтощени жени я подкараха към „младежкия лагер“. Другите стояха зашеметени при внезапното й заминаване. Не бяха успели дори да се сбогуват. После ги пуснаха да се приберат по леглата си. Никой не проговори. Какво ли можеха да си кажат? Всички знаеха, че никога вече няма да видят своята приятелка. Поредното жестоко унижение, което се налагаше да понесат.
- Трябва да продължим. Селин би искала да оцелеем - прошепна Мари. Тази нощ се молиха и плакаха.
Кали не чувстваше нищо, не можеше дори да се моли. Беше обхваната от апатия, не можеше да изпита ярост, за да я превърне в решителност. За пръв път от месеци й се искаше да се свие на кълбо и да умре. Не можеше да понесе мисълта за това какво се случва в момента с нейната приятелка, оставена сама, гърчеща се от болка. Нямаше свещеник, който да я утеши в последния й миг. Сърцето й плачеше: „Защо?“ Докато приятелките й се молеха, тя се сви на леглото, изгубила всякаква надежда.
- Не трябва да се предаваш или ще умреш - опита се да я насърчи Мари. - Селин скоро ще се освободи от болката, но тя никога няма да види отново децата си. Кой те очаква да се прибереш у дома? Трябва да се вкопчиш в надеждата си, Лоте! Бори се с тях по всякакъв начин, не губи волята си за живот.
Това бяха най-тъмните часове, когато Кали усети, че душата й се изплъзва от нея. Вече не се разпознаваше като Каролайн, не можеше да види Дезмънд в мислите си. Тя беше Лоте Бланкен. Кокалесто гладно тяло, покрито с рани. Същество, което е видяло твърде много ужаси. Мади забеляза, че тя потъва в самосъжаление.
- Не забравяй, все някой ден ще успеем, съхрани гнева си - разтърси тя Кали, като се опита да я върне към живота със своите планове за бягство. - Ще се държим заедно и ще живеем. Ако останеш сама, си мъртва. Не трябва да се връщаме в „Равенсбрюк“. Това място е по-добро от онзи лагер на смъртта. Отпусни се и ще те върнат там за наказание. Не давай на садистите шанс да те пребият до смърт.
Няколко дни по-късно ги изпратиха в следващия лагер, разположен в Маркклеберг, за да работят по пътищата в зверското пролетно време, облечени само с гащеризони и шалове, които Мади уши за тях от одеялото на Селин. Влачеха страховития валяк и това изцеждаше всяка частица от силите им. Всички бяха започнали да отслабват, но до тях достигаха новини, че Съюзниците най-накрая са си проправили път на изток през Германия, и това стимулираше замръзналите им крайници.
И тогава, месец по-късно, една нощ ги изкараха без предупреждение на двора и им казаха да съберат вещите си - трябваше да тръгнат на запад. Беше късно и снегът все още покриваше плътно земята. Облякоха гащеризоните си, наметнаха се с шаловете, за да добавят малко топлина, и се надяваха, че изпокъсаните им ботуши, закърпени и подлепени с каквото бяха намерили, ще предпазят краката им. Мади бе ушила за тях и допълнителни чорапи от парчета дрехи, които вече не ставаха за нищо друго. Работила бе тайно, когато намери време. Донесоха и скритите вещи на Селин, едно жалко малко вързопче, но Мари го притисна до гърдите си така, сякаш държеше самата Селин в прегръдката си.
Вървяха цяла нощ, километър подир километър, вкочанени в безмълвна колона. Пазачите минаваха с факли край тях на определени интервали, но не ги брояха.
- Това е нашият шанс - прошепна Мади, видяла път, който се извиваше през тъмна гора от високи дървета. - Измъкнете се от колоната една по една и се скрийте.
Докато Кали наблюдаваше как Мади се стрелва зад едно дърво, нямаше време да мисли. Никой не я забеляза и никой от затворниците не смееше да погледне към нея. После Мари се наведе, за да оправи ботуша си, и също изчезна. Кали разбра, че моментът е сега или никога, и се гмурна в тъмнината. От страха сякаш й поникнаха криле. Не отекнаха изстрели, не се чу кучешки вой, само тишината на снега и пукането на клонките по земята. Изчака, не смееше да диша, докато колоната се отдалечаваше. Колко ли други се бяха възползвали от тази възможност за бягство?