Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
Ти загуби целта: уви, как можеш да забравиш тая загуба и да се утешиш? С това ти пътя загуби!
Бедна, блуждаеща, замечтана, ти, морна пеперудо! Искаш ли тая вечер да намериш отдих и прибежище? Иди там в моята пещера!
Нататък води пътят към моята пещера. А сега аз бързам да побягна от тебе!
Сякаш сянка пада вече върху мен.
Аз искам да вървя сам, за да се проясни около ми. За това трябва дълго да бъда весел и бодър на нозе. А довечера у мен ще има танец!
Тъй рече Заратустра.
Пладня
И Заратустра бяга и бяга, и не намери никого вече — и той беше сам и намираше все себе си и се наслаждаваше и опиваше от своята самотност и мислеше за добри неща — с часове. Но към часа на пладнята, когато слънцето стоеше тъкмо над главата на Заратустра, мина той край едно старо криво и чепато дърво, което бе прегърнато цяло от обилната любов на една лоза, тъй че то само не се виждаше: жълти гроздове изобилно висяха от него към пътника. Тогава му се дощя да утоли своята малка жажда и да откъсне един грозд, но едва протегна към нея ръка и нему се дощя нещо друго още повече: да легне при дървото в часа на пълната пладня и да спи.
Тъй и стори Заратустра; и щом легна на земята в тишината и тайнствеността на пъстрата трева, той забрави вече слабата си жажда и заспа.
Че както гласи поговорката на Заратустра: едно е по-необходимо от друго. Само че неговите очи останаха отворени — че те не можаха да се наситят, да гледат и хвалят дървото и любовта на лозата. Но на заспиване Заратустра рече тъй на сърцето си:
„Тихо! Тихо! Не стана ли тъкмо сега светът съвършен? Но какво стана с мен?
Както нежен вятър, невиден, танцува по гладкото море, лек, като перо лек: тъй танцува сънят над мене.
Той не склопя очите ми, душата ми оставя будна. Лек е той, истина! Лек като перо.
Той ми придумва, не зная как? Той ме докосва дълбоко с ласкава ръка, той ме принуждава. Да, той ме принуждава тъй, че душата ми се простира — как става тя дълга и уморена, моята чудна душа! Да не й е дошла вечерта на седмия ден тъкмо на пладня? Дали е тя витала твърде дълго, блажена между добри и зрели неща? Дълго се простира тя, от дълго — по-дълго! Тя лежи тихо, моята чудна душа. Твърде много добри неща е опитвала тя, тая златна скръб я гнети, тя свива уста.
Като кораб, влязъл в своето най-тихо пристанище — сега се опира той на земята, уморен от дълги пътувания и от незнайни моря. Не е ли земята по-вярна.
Когато такъв един кораб се намести и се прилепи о земята: тогава е доста един паяк от брега да простре своите нишки към него. Никакви по-яки въжа не му трябват.
Както такъв един уморен кораб в най-тихото пристанище, тъй си отпочивам и аз сега близо до земята, верен, доверчив, очакващ, привързан о нея с най-тънки нишки.
О, щастие! О, щастие! Не искаш ли да пееш, о, душа моя? Ти лежиш в тревата. Но този е тайнственият тържествен час, когато ни един пастир не надува своята цафара.
Пази се! Зной в пладня спи над нивите: не пей! Тихо! Светът е съвършен.
Не пей, полска птицо, о, душа моя! Нито шепни! Погледни — тихо! Старата пладня спи, тя движи устата си: не пие ли тоя час тя капка щастие — стара тъмна капка златно щастие, златно вино? То литва през него, неговото щастие се смее: тъй — се смее един бог. Тихо!
«За щастие, как малко стига за щастие!» Тъй рекох аз някога и се мислех мъдър. Но това бе похула — това научих аз сега. Мъдрите безумци по-добре говорят. Тъкмо най-малкото, най-тихото, най-лекото, шумът на гущер, един дъх, едно литване, един миг — малкото е присъщо на най-доброто щастие. Тихо!
Какво стана с мен: чуй! Времето ли хвръкна? Не падам ли? Не паднах ли аз — чуй! В кладенеца на вечността?
Какво става с мен? Тихо! Прободе ме — уви — в сърцето? В сърцето! О, пръсни се, пръсни се, сърце, след такова щастие, след такова пробождане!
Как? Не стана ли светът тъкмо сега съвършен? Кръгъл и зрял? О, златен кръгъл диск — де лети той сега? Да бягам и аз подир него! Бързо!
Тихо.“ (и тук Заратустра се изтегна и почувства, че спи).
„Стани! — рече той на себе си, — сънливецо! Ти, спящ на пладня! Хайде ставайте, стари нозе! Време е, и отдавна време, доста път ви чака още.
Вие си отспахте вече, дълго ли? Половин вечност! Хайде ставай вече, мое старо сърце! Много ли ти трябва още след такъв сън — да си буден?“ (Но тук той заспа отново и душата му се противеше и се защитаваше и пак легна.) „Остави ме! Тихо. Не стана ли светът съвършен? О, златен кръгъл диск!“