Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
Ти не можа да изтърпиш оногова, който те видя — който всякога те е прониквал, теб, най-грозни човече! Ти отмъсти на тоя свидетел!
Тъй рече Заратустра и искаше да отмине; но неизразимият хвана едно крайче от неговата дреха и почна отново да гълголи и дири думи. „Стой! — каза той най-сетне, — стой! Не отминавай! Аз отгатнах какъв топор те повали на земята: блажен си, о, Заратустра, че пак отново стана. Ти отгатна, знам аз добре, какво е на душата на тогова, който го уби — на убиеца Божи. Стой! Седни тук при мен, не ще е напусто.
Кого дирех аз, ако не теб? Стой, седни! Но недей ме гледа! Тъй почети моята грозота!
Те ме преследват: сега ти си моето последно прибежище. Не с тяхната омраза, не с тяхното гонение — о, с такова преследване бих се гаврил и гордял, и радвал бих се!
Не е ли бивал успехът досега на страната на преследваните? А който добре преследва, се научава леко да следва: веднъж като е отподире! Но състраданието им е — състраданието им е, от което бягам и прибягвам при теб. О, Заратустра, защити ме, ти мое последно прибежище, ти, единствени, който ме отгатна: ти отгатна, какво е на душата на оногова, който го уби. Стой! И искаш ли да вървиш, нетърпеливи: не минавай пътя, по който дойдох аз. Тоя път е лош.
Сърдиш ли се, че аз тъй дълго време си кълча езика? Че аз вече ти давам съвети? Но знай, това съм аз, най-грозният човек, който има също най-големи, най-тежки крака. Където аз минах, пътят е лош. Аз унищожавам и позоря всички пътища.
Но че ти минаваше край мене мълчалив, че ти се изчерви, аз видях: по това познах, че си Заратустра.
Всеки друг би ми подхвърлил милостиня, състраданието си, с поглед и дума. Но за това аз не съм достатъчно просяк, ти отгатна това — за това аз съм пребогат, богат с величие, с ужас, с най-грозното, с най-неизразимото! Твоят срам, о, Заратустра, ме почете!
С мъка се отървах от навалицата на състрадателните — за да намеря единствения, който днес учи «състраданието днес е безочливо» — тебе, о, Заратустра!
Било Божие, било човешко състрадание: състраданието противоречи на срама. И нежеланието да помогнеш може да е по-благородно от оная добродетел, която се притича.
А това се нарича днес добродетел у всички дребни хора, състраданието — те не почитат великото нещастие, великата грозота, великата несполука. Аз гледам през всички тях като псе през гърбовете на гъмжащи стада овце. Те са дребни мековълнести доброжелателни безцветни хора.
Като щъркел, който презрително гледа над гладките блата с извърната назад глава — тъй гледам аз над кипежа на безцветните малки вълни и воли, и души.
Твърде дълго им е давано право на тия дребни хора: тъй им се даде най-сетне и власт — и ето, те учат: «Добро е само, което дребните считат добро.»
И «истина» се нарича днес, що говори проповедникът, който сам бе от техния род, оня чуден светец и застъпник на дребните хора, който свидетелстваше за себе си: «Аз съм истината.»
Тоя нескромник стана причина вече отдавна да вирят нос дребните хора — той, който немалко заблуждаваше, като казваше: «Аз съм истината.»
Бивало ли е някога отговаряно по-вежливо на един нескромник? Но ти, о, Заратустра, го отмина и рече: «Не! Не! Трижди не!»
Ти предпазваше от неговото заблуждение, ти предпазваше пръв от състраданието — не всички, не никого, но себе си и подобните на тебе.
Ти се срамуваш от срама на великия страдалец; и наистина, когато ти казваш: «От състраданието се спуща тежък облак, пазете се, хора!» — когато ти учиш: «Всички творци са безжалостни, всяка велика любов превишава състраданието им»: о, Заратустра, как добре ми се струва да си познал поличбата на времето!
Но сам ти предпазвай се сам от своето състрадание! Че мнозина са вече на път към тебе, мнозина страдащи, съмняващи се, отчаяни, давещи се, мръзнещи.
Аз те предпазвам и от себе си. Ти отгатна моята най-добра, най-зла гатанка, мен самия и това, що сторих. Познавам топора, който те повали.
Но той трябваше да умре: той гледаше с очи, които всичко виждаха — той виждаше глъбините и бездните у човека, всичкия му прикрит позор и грозота.
Неговото състрадание не знаеше срам: той се промъкна в моите най-мръсни кътчета. Този най-любопитен, най-безочлив, най-състрадателен, трябваше да умре.
Той виждаше все мен: на такъв един свидетел исках аз да отмъстя — или сам да не живея.
Бог, който всичко виждаше, и човека дори: тоя бог трябваше да умре! Човек не може да търпи, такъв един свидетел да живее.“