Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
Бог, който всичко виждаше, и човека дори: тоя бог трябваше да умре! Човек не може да търпи, такъв един свидетел да живее.“
Тъй рече най-грозният човек. А Заратустра стана и се накани да тръгне: че той трепереше в утробата си дори.
— Ти, неизразими — рече той, — ти ме предпазваше от твоя път. От благодарност за това аз ти хваля своя. Ето, там горе е пещерата на Заратустра.
Моята пещера е голяма и дълбока и има много пътища: и най-скритият ще намери там свое скривалище.
И току до нея има стотина пукнатини и убежища за всякакви пълзящи, хвъркати и скокливи животни.
Ти, отвърженик, ти, който сам себе отвъргна, ти не искаш да живееш сред хората и тяхното състрадание? Добре, стори като мене! Тъй ще научиш ти и от мен: само деца се учат. И заговори най-напред и преди всичко с моите животни! Най-гордото животно и най-хитрото животно — нека и на двама ни бъдат те верни съветници!
Тъй рече Заратустра и тръгна по своя път още по-замислен и по-полека отпреди: че той за много неща се питаше и не можеше лесно да си отговори.
„Колко е беден човек! — мислеше той в сърцето си. — Колко грозен, колко хриплив, колко пълен със скрит срам!
Казват ми, че човек сам себе си обича: ах, колко велика трябва да е тая самообич! Колко много презрение крие тя срещу себе си!
Също и този там се обичаше, както се презираше — великан в любовта си е той и един велик в презрението си.
Никого не съм срещал още, който по-дълбоко да се е презирал — и това е висина. Уви, може би тоя беше висшият човек, чийто вик чух аз?
Аз обичам великите в презрението си. Но човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато.“
Доброволният просяк
Когато Заратустра остави най-грозния човек, мраз го обзе и той се почувства самотен: през сърцето му мина много студенина и самотност, тъй че дори и членовете му измръзнаха. Но като вървеше нататък все и по-нататък, нагоре, надолу и покрай зелени ливади, също и през диви каменисти русла, дето някога нетърпелив ручей си е настанил легло: веднага му стана пак по-топло и по-мило на сърце.
„Какво ми се случи? — се попита той. — Нещо топло и живо ме освежава, то трябва да е нейде наблизо.
Аз вече не съм тъй самичък; незнайни спътници и братя бродят около ми, техният топъл дъх се докосва до моята душа.“
Но кога се огледа наоколо и подири утешителите на своята самотност: виж, то бяха крави, стълпени на една височина; тяхната близост и миризма стоплиха сърцето му. Но тия крави сякаш слушаха усърдно някого, който им говореше, и не обърнаха внимание на тоя, що идеше. Ала когато Заратустра дойде съвсем близо до тях, чу той ясно един човешки глас да говори посред кравите; и виждаше се как те вкупом бяха обърнали глави към говорещия.
Тогава Заратустра бързо се изкачи и разпъди животните, защото се боеше да не е сполетяло зло някого, комуто състраданието на кравите едва ли би помогнало. Но в това той се мамеше; че ето, там на земята седеше един човек и сякаш убеждаваше животните да не се плашат от него, един миролюбив човек и планински проповедник, из чиито очи проповядваше самата доброта.
— Що дириш тук? — извика Заратустра учудено.
„Що диря аз тук? — отвърна той. — Същото, което дириш ти, размирнико! Щастие на земята.
Но бих желал аз да го науча от кравите. Че, знаеш ли ти, половин сутрин вече ги придумвам и тъкмо щяха те да ми отговорят. Защо им попречи?
Ако не се върнем и станем като крави, то не ще влезем в царството небесно. Ние би трябвало едно да научим от тях: преживянето. И наистина, ако човек спечелеше целия свят и не научеше това едно, преживянето: какво от туй! Не би се избавил той от своята скръб — от своята велика скръб: но тя се нарича днес погнуса. Кому днес сърцето, устата и очите не са пълни с погнуса? И твоите! И твоите! Но погледни тия крави!“
Тъй рече проповедникът и обърна своя поглед към Заратустра — защото досега той гледаше с любов към кравите — но изведнъж се преобрази.
„Кой е този, с когото говоря? — извика той уплашено и скочи от земята.
Това е свободният от всяка погнуса човек, това е сам Заратустра, победителят на великото отвращение, това е окото, това е устата, това е сърцето на самия Заратустра.“
И като говореше тъй, той целуна ръцете на оногова, комуто говореше, с насълзени очи, като някой, комуто неочаквано е паднал от небето драгоценен дар и съкровище. А кравите гледаха всичко това и се чудеха.
— Не говори за мен, ти, чудни! Мили! — рече Заратустра и се бранеше от неговата нежност. — Говори ми по-напред за себе си! Не си ли ти доброволният просяк, който някога се отказа от голямо богатство, който се срамуваше от своето богатство и от богатите и побягна при най-бедните, за да им дари своето обилие и своето сърце? Но те не го приеха.