Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
И ето, престана вече всеки наш вик за помощ. Дух и сърце вече са разкрити и възхитени. Малко остава и нашето мъжество ще стане бодро.
Нищо, о, Заратустра, не расте на земята по-възрадващо от високата силна воля — тя е нейното най-хубаво растение. Цяла местност се освежава от едно такова дърво.
С кедъра сравнявам аз, о, Заратустра, оня, който израства като теб: висок, мълчалив, твърд, сам, от най-гъвкаво дърво, величав —
— а най-сетне протягащ своите силни зелени клони към своето владение, с мощни въпроси питащ ветрове и бури, и всичко, което винаги е домът на висини, —
— още по-силно отговарящ, един повелител, победоносец: о, кой не би се изкачил на високи планини, за да види такива растения?
Под твоето дърво тук, о, Заратустра, намира утеха и мрачният, и нещастният, твоят изглед успокоява несретника и изцелява сърцето му.
И наистина, към твоята планина и дърво се обръщат днес много
погледи; велик копнеж израсна и мнозина се научиха да питат: «Кой е Заратустра?»
И всеки, комуто си влял някога в ухото своята песен и своя мед: всички, които са се крили, самотни, двамина, казваха изведнъж на сърце си:
«Жив ли е още Заратустра? Не струва вече да се живее, всичко е все едно, всичко напусто: или — ний трябва да живеем със Заратустра!»
«Защо не идва той, който тъй отдавна се предвеща? — тъй питат мнозина; самотността ли го погълна? Или трябва ние да идем при него?»
Но ето, че самата самотност омекна и се пръсна като гроб, който се разтваря и не може вече да държи своите мъртъвци. Вредом се виждат възкръснали.
Ето подемат се и подемат вълните към твоята планина, о, Заратустра. И колкото високо да е твоята висина, мнозина трябва да се издигнат до теб; твоята лодка не трябва повече да стои на сухо.
И че ние отчаяните сега стигнахме в твоята пещера и не се отчайваме вече: то е една поличба и предвестие, че по-добри са на път към тебе —
— че той сам е на път към теб, който е последната останка от бога между човеците, тоест: всички човеци на великия копнеж, на великото отвращение, на великата пресита, —
— всички, които не искат да живеят, или ще научат да се надеят — или ще научат от теб, о, Заратустра, великата надежда!“
Тъй рече царят отдясно и хвана ръката на Заратустра, за да я целуне, но Заратустра отклони неговото почитание и се отдръпна уплашен, мълчалив и внезапно унесен сякаш в далнини.
Но след малко пристъпи той пак към своите гости, изгледа ги с ясни изпитателни очи и рече:
— Вие, мои гости, висши човеци, аз искам немски и ясно с вас да говоря. Не вас очаквах аз в тия планини.
(„Немски и ясно? Пази Боже! — каза тук царят отляво настрана; види се, той не знае немците, този мъдрец от възток! Но той мисли «немски и грубо» — добре! Това днес още не значи най-лош вкус!“)
— Вие може да сте вкупом наистина по-високи човеци — продължи Заратустра, — но за мен вие още не сте достатъчно високи и силни.
За мен, тоест: за неумолимото, което мълчи в мен, но няма всякога да мълчи. Ако сте мои, то не сте колкото дясната ми ръка.
Който стои сам на болни и слаби нозе като вас, той иска преди всичко, дали сам ще го знае, или крие от себе си — да бъде щаден.
Но аз не щадя своите ръце и нозе, аз не щадя своите войници — как ще ви бива тогава за моята война?
С вас бих покварил всяка победа. И не един от вас би паднал вече, щом чуе само гръмкия удар на моя барабан.
Вий не сте и достатъчно красиви и благородни. Мен ми трябват чисти гладки огледала за моите учения; върху вашата повърхност се обезобразява самият мой образ.
Вашите плещи притиска не една тежест, не един спомен. Не едно лошо джудже се сгушва във вашите кътчета. Дори във вас има скрита сган.
Ако и да сте от висок и по-висок род — много у вас е криво и безобразно. Няма ковач на света, който би ви изковал, както трябва.
Вие сте само мостове: по-високи да минат през вас отвъд! Вие сте стъпала: не се гневете на оногова, който се изкачва по вас към своята висина!
От вашето семе нека израсне един истински син и съвършен наследник: но това е далеч. Вие сами не сте ония, на които се пада моето наследство и име.
Не вас чакам аз тук на тия планини, не с вас ще сляза за сетен път аз долу. Като поличба дойдохте вие при мен, че по-високи са вече на път към мен — не човеците на великия копнеж, на великото отвращение, на великата пресита и онова, което вие назовахте останка божия.