Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
— Но те не ме приеха — рече доброволният просяк, — ти знаеш това. Тогава аз дойдох при животните и при тия крави.
— Тогава научи ти — прекъсна Заратустра говорещия, — колко по-мъчно е да даваш, отколкото да вземаш, и че да умееш да даряваш е изкуство и последно най-хитро майсторско изкуство на добротата.
„Особено в наши дни — отвърна доброволният просяк, — днес именно, когато всичко низко се разбунтува и стана боязливо и надменно посвоему: както е присъщо на сганта.
Защото, ти знаеш, дойде часът за великия зъл дълъг бавен бунт на сганта и робите: той расте и расте.
И възмездяват се принизените от всяко благодеяние и милостиня; нека пребогатите бъдат нащрек!
Който сега е като шише с твърдо тясно гърло, да знае, на такова шише днес охотно строшават гърлото.
Похотлива алчност, злъчна завист, скръбна отмъстителност, гордост на сганта: всичко това ми се хвърли в очи. Вече не е вярно, че бедните са блажени. Царството небесно е у кравите.“
— А защо не е то у богатите? — попита, изпитвайки, Заратустра, като отпъждаше кравите, които душеха доверчиво миролюбивия проповедник.
„Защо ме изпитваш? — отвърна той. — Ти сам знаеш това по-добре от мене. Какво ме накара да ида при най-бедните, о, Заратустра? Не беше ли погнусата от нашите най-богати? От затворниците на богатството, които извличат своята изгода от всяка смет, със студени очи и похотливи мисли, от тая сган, която вони до небето.
От тая позлатена, лъжлива сган, чиито бащи са плячкосници или гарвани, или събирачи на дрипи, женкари, похотливи, късопаметни: те не са далеч от блудницата.
Сган горе, сган долу! Що значи днес «сиромах» и «богат»! Аз забравих тази разлика — и побягнах далеч, и все по-далеч, докато стигнах при тия крави.“
Тъй рече миролюбивият и пъхтеше, и се потеше при тия думи: тъй че кравите отново се чудеха. Но Заратустра го гледаше все с усмивка на лице, като говореше тъй строго и мълчаливо клатеше глава.
— Ти правиш това с усилие, ти, планински проповеднико, като изричаш такива строги думи. Ни устата ти, ни очите ти са за такава строгост.
А, както ми се струва, също не е и стомахът ти: нему са противни всеки такъв гняв и омраза, и разпенване. Твоят стомах иска по-крехка храна: ти не си месар.
Повече ми изглеждаш да обичаш трева и корени. Може би ти дъвчеш зърна. Но навярно месото не ти е приятно, а обичаш меда.
„Ти добре отгатна — отговори доброволният просяк с облекчено сърце. — Аз обичам меда, дъвча също и зърна, че аз дирех, което е вкусно, и прави дъха чист: също и което иска дълго време, и служи за развлечение и за дъвка на кротки безделници и тунеядци.
Най-далеч в това изкуство стигнаха тия крави: те измислиха преживянето и лежането на слънце. И те се въздържат от всяка тежка мисъл, която издува сърцето.“
— Добре! — рече Заратустра. — Ти би трябвало да видиш и моите животни, моя орел и моята змия — тям подобни няма на земята днес.
Виж, там пътят води към моята пещера: бъди й гост тази нощ. И говори с моите животни за щастието на животните — додето аз се върна. Че сега вик за помощ ме оттегля бързо от тебе. И ти ще намериш у дома нов мед, свежи кехлибарени пити: яж!
А сега сбогувай се бързо с кравите си, ти, чудни! Мили! Макар и да ти е мъчно. Че те са твои най-горещи другари и учители!
— С изключение на едного, когото аз още повече обичам — отвърна доброволният просяк. — Ти сам си добър и по-добър от крава, о, Заратустра!
— Бягай, махни се! Ти, зъл лъстецо! — извика Заратустра със злоба. — Какво ме квариш с такава похвала и медено ласкателство?
— Бягай, махни се от мен! — извика още веднъж и замахна своята тояга срещу нежния просяк: но той побягна бързо от него.
Сянката
Но щом побегна доброволният просяк, Заратустра пак остана сам и чу зад себе си нов глас, който викаше: „Стой! Заратустра! Чакай! Аз съм, о, Заратустра, аз, твоята сянка!“ Но Заратустра не чакаше, защото внезапно го обзе досада от навалицата в неговите планини.
— Де се дяна моята самотност! — рече той. — Прекалиха го; тази планина гъмжи, царството ми не е вече от тоя свят, трябват ми нови планини.