Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
„Стани — рече Заратустра, — ти, малка крадло, безделнице! Как? Все още се протягаш, прозяваш, въздишаш и потъваш в дълбоки кладенци?
Коя си ти! О, душа моя!“ (И тук се стресна той, че един слънчев лъч падна от небето върху лицето му.)
„О, небе над мен — въздъхна той и се изправи седнал, — ти ме гледаш? Ти подслушваш моята чудна душа?
Кога ще изпиеш тази капка роса, що падна върху всичко земно; кога ще изпиеш ти тази чудна душа; кога, кладенец на вечността! Ти, радостна страшна пладнешка бездна! Кога ще погълнеш ти в себе си моята душа?“
Тъй рече Заратустра и се дигна от своето легло при дървото като от странно опиянение: и ето, слънцето все още стоеше тъкмо над главата му. От това можеше да се убеди човек, че Заратустра не спа дълго тогава.
Приветствие
Беше късно след пладня вече, когато Заратустра подир дълго напразно дирене и скитане се върна пак при своята пещера. Но кога застана срещу й, около двадесет крачки далеч от нея, случи се това, което сега той най-малко очакваше — отново чу силния вик за помощ.
И чудно! Този път той идеше от неговата пещера. То бе дълъг, многозвучен странен вик и Заратустра ясно различи, че той се състои от много гласове: макар, отдалеч чут, да звучеше като вик от едно-едничко гърло.
Тогава Заратустра се завтече към своята пещера и ето какво зрелище го очакваше след тоя вик! Там седяха сбрани един до друг всички, покрай които бе минал той през деня: царят отдясно и царят отляво, старият магьосник, папата, доброволният просяк, сянката, съвестният духом, скръбният гадател и магарето; а най-грозният човек беше наложил корона и опасал два червени пояса — че той обичаше, като всички грозни, да се облича и кичи. А сред това натъжено общество стоеше орелът на Заратустра, настръхнал и неспокоен, че той трябваше да отговаря на много неща, за които гордостта му нямаше отговор; а мъдрата змия висеше около врата му.
Всичко това Заратустра гледаше с голямо учудване; а после той разгледа със снизходително любопитство поотделно всеки от гостите си, четеше в душите им и отново се чудеше. В това време събраните бяха станали от местата си и чакаха с почитание Заратустра да проговори. А Заратустра рече тъй:
— Вие, отчайващи се! Вие, чудни хора! Вашия ли вик за помощ чух аз? И сега знам аз де да диря, когото днес напусто дирих: висшия човек —
— в самата моя пещера седи той, висшият човек! Но защо ли се чудя! Не го ли примамих аз сам при себе си, с медена жертва и хитрия примамлив зов на своето щастие?
Но, струва ми се, вие не сте за дружно общество, вие, викащи за помощ, се наскърбявате един друг, когато седите заедно тук?! По-напред трябва да дойде някой — някой, който пак да ви накара да се смеете, някой добър весел палячо, някой танчар и вятър, и размирник, някакъв стар глумец — как ви се струва?
Но простете ми, вие, отчаяни, че аз ви говоря с такива нищожни думи, недостойни, истина, за такива гости! Но вие не отгатвате, кое прави бодро сърцето ми:
— това сте вие и видът ви, простете ми! Защото всеки, който гледа някой отчаян, се ободрява. Да утешава отчаяните — всеки се счита доста силен.
Сами вие ми дадохте тая сила — драгоценен дар, високи мои гости! Същински дар от гости! Добре, тогава не ми се сърдете, че аз ви предлагам също и от своето.
Това тук е мое царство и мое владение: но което е мое, тази вечер и тази нощ да бъде и ваше. Нека ви служат моите животни: пещерата ми нека ви бъде място за отдих!
В моя дом, при моето огнище не трябва никой да се отчайва, в своите владения аз защитавам всякого от неговите диви зверове. И първото, което ви предлагам, е безопасност!
А второто е моят малък пръст. И щом той е у вас, вземете още и цялата ми ръка, добре! И сърцето ми при това! Добре дошли тук, добре дошли, мои желани гости!
Тъй рече Заратустра и се засмя от обич и злоба. След тоя привет гостите му се поклониха отново и мълчаха почтително; а царят отдясно му отговори от тяхно име:
„По това, о, Заратустра, как ти ни подаде ръка и ни поздрави, ние познахме, че си Заратустра. Ти се унижи пред нас; и почти наскърби почитта ни към теб — но кой би могъл като тебе да се унижи с такава гордост? Това ободрява самите нас, наслада е то за нашите очи и сърца.
Само това да видим на драго сърце бихме се изкачили ние и на по-високи планини от тая. Като любители на зрелища дойдохме ние, искахме да видим кое разведрява мрачни очи.