Зовът на кукувицата

– Не – сопна му се тя. – Сама си го купих. Сега работя.

– Наистина ли? Къде работиш?

– Какво ви засяга? – попита отново тя.

– Интересувам се от учтивост.

Мимолетна лека усмивка докосна широката уста и тя отново смекчи тона.

– Работя следобед в един магазин близо до новото ми жилище.

– В друг приют ли си сега?

– Не – отсече тя и той отново усети нежеланието ѝ да влиза в повече подробности. Смени темата.

– Смъртта на Лула сигурно е била шок за теб?

– Да, беше – отвърна автоматично тя. После осъзна какво е казала и даде заден. – Знаех, че е депресирана, но кой би очаквал някой да стори това.

– Значи не твърдиш, че е проявила склонност към самоубийство през този ден?

– Не знам, видях я съвсем за кратко все пак.

– Къде беше, когато научи, че е умряла?

– В приюта. Там много хора бяха наясно, че я познавам. Джанин ме събуди и ми съобщи.

– И първата ти мисъл беше за самоубийство?

– Да. Трябва да си вървя вече. Тръгвам си.

Бе си го наумила и той разбра, че няма да е в състояние да я спре. Тя отново облече абсурдното червено палто и метна чантата си през рамо.

– Поздравете Кийрън от мен.

– Добре, непременно.

– Довиждане.

Тя излезе от ресторанта, без нито веднъж да погледне назад.

Страйк я гледаше как минава покрай витрината с наведена глава и смръщени вежди, докато се изгуби от погледа му. Беше спряло да вали. Разсеяно придърпа подноса ѝ и дояде последните няколко парченца картофки.

После се изправи толкова рязко, че момичето с бейзболна шапка, което се приближаваше, за да разчисти масата и да я избърше, отскочи назад с лек вик на изненада. Страйк бързо излезе от „Макдоналдс“ и пое по Грантли Роуд.

Рошел стоеше на ъгъла, ясно различима в червеното си рунтаво палто, сред група хора, чакащи светофара, за да прекосят на пешеходната пътека. Говореше в розовата „Нокия“. Страйк я настигна, вмъкна се сред хората зад нея и използва едрото си тяло като оръжие, пред което околните се отдръпваха, за да го избегнат.

– ...искаше да знае с кого се е уговаряла да се срещне онази вечер... Да, и...

Рошел обърна глава, за да проследи уличното движение, и видя, че Страйк е точно зад нея. Бързо дръпна телефона от ухото си и натисна бутона, с което прекъсна разговора.

– Какво? – попита тя агресивно.

– На кого се обади?

– Гледайте си работата – викна гневно. Чакащите пешеходци се втренчиха в двамата. – Да не ме следите?

– Да – отговори Страйк. – Чуй ме.

Светофарът се смени; те бяха единствените, които не тръгнаха напред, и забързаните хора започнаха да ги подбутват.

– Ще ми дадеш ли номера на мобилния си телефон?

Неумолимите като на бик очи срещнаха погледа му – непроницаеми и потайни.

– За какво ви е?

– Кийрън ме помоли да го взема – излъга той. – Бях забравил. Каза, че си забравила някакви слънчеви очила в колата му.

Не му се вярваше да я е убедил, но след миг тя му продиктува номер, който той записа на гърба на една от собствените си визитки.

– Това ли е всичко? – войнствено попита тя и тръгна да прекосява, но стигна само до островче в средата на улицата, тъй като светофарът отново се смени. Страйк закуцука след нея. Тя изглеждаше едновременно ядосана и смутена от упоритото му присъствие.