Зовът на кукувицата

– Но журналистите не биха се заинтересували от факта, че тя няма да може да дойде във „Вашти“, нали така?

– Не знам.

– Не ти ли се стори странно, че е дошла чак дотам, за да ти каже, че не може да остане за обяд?

– Да. Не – рече Рошел. А после с внезапен прилив на красноречие обясни: – Като те вози шофьор, няма голямо значение, нали? Ходиш където си искаш, не ти струва нищо допълнително, той те разкарва нагоре-надолу. Минаваше оттам и се отби да ми каже, че не може да остане. Трябвало да се прибере у дома и да се види с шибаната Киара Портър.

Рошел сякаш съжали за предателското прилагателно „шибана“ в мига, в който го изрече, и стисна здраво устни, за да не изпускат повече ругатни.

– Това ли направи? Дойде в магазина, каза „Не мога да остана, трябва да се прибера у дома, за да се видя с Киара“, и си тръгна?

– Да. Кажи-речи – отговори Рошел.

– Кийрън спомена, че обикновено те откарвали у дома, след като сте излизали заедно.

– Да – потвърди момичето. – Но този ден тя беше много заета.

Рошел не успяваше особено умело да прикрие своята неприязън.

– Разкажи ми какво се случи в магазина. Някоя от вас пробва ли дреха?

– Да – отвърна Рошел след кратка пауза. – Тя пробва една дълга рокля на Алегзандър Маккуин. Оня, дето се самоуби – добави глухо.

– Ти влезе ли с нея в пробната?

– Да.

– Какво се случи там? – подсказа Страйк.

Очите ѝ напомняха онези на бика, пред който се бе озовал веднъж като малко момче: дълбоко разположени, с измамен стоицизъм, неразгадаеми.

– Тя облече роклята – каза Рошел.

– А друго не направи ли? Не се ли обади на някого?

– Не. Или... да. Май се обади.

– Знаеш ли на кого?

– Не си спомням.

Тя пак отпи от кафето и скри лицето си зад картонената чаша.

– На Еван Дъфийлд ли?

– Може и на него.

– Спомняш ли си какво му каза?

– Не.

– Една от продавачките я чула, че говори по телефона. Уреждала си среща с някого в апартамента си много по-късно. В малките часове на нощта според жената.

– Тъй ли?

– Така че няма как да е Дъфийлд, с него вече е имала уговорка да се срещнат в „Узи“.

– Май много знаете, а? – промърмори тя.

– Всички знаят, че са се срещнали в „Узи“ онази вечер – каза Страйк. – Пишеше го по вестниците.

Беше невъзможно да се различи кога зениците на Рошел се свиват или разширяват заради почти черните ириси, които ги заобикаляха.

– Да, така беше – призна.

– Да не е бил Дийби Мак?

– Не! – изсмя се тя. – Дори не му знаеше номера.

– Прочутите хора винаги могат да научат номерата един на друг – възрази Страйк.

Изражението на Рошел помръкна. Тя погледна към празния екран на безвкусния си розов телефон.

– Не вярвам тя да е имала неговия – заяви.

– Но я чу как си уговаря с някого среща през нощта, нали?

– Не – отвърна Рошел, като избягваше да срещне погледа му и разклащаше остатъка от кафето в чашата си. – Нищо такова не си спомням.

– Нали разбираш колко важно може да е това? – настоя Страйк, като внимаваше тонът му да не прозвучи заплашително. – Лула си е направила среща с някого приблизително за часа на смъртта си. А полицията така и не е разбрала за това. Не си им го казала, нали?