Зовът на кукувицата
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг, Галбрейт Робърт
- Серия: Корморан Страйк (bg) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зовът на кукувицата». Краткое содержание книги:
„Духовито четиво с изненадващи обрати… «Зовът на кукувицата» е майсторски изпипан криминален роман.“ Кливлънд Плейн Дилър
„Зовът на кукувицата“ е безкрайно забавна книга, но и нещо много повече: в нея е въведен главен герой, който неминуемо ще е звездата на цяла поредица от романи. Ню Йорк Таймс
„Всеки път, когато оставях книгата настрана, ми се дочиташе още повече. Галбрейт пише с лекота, страниците са щедри на описания, а героите преодоляват интересни вътрешни и външни съпротиви. Влюбих се. Галбрейт е голям талант.“Питър Джеймс
– Няма от какво да се притесняваш – отново я увери той. – Джон иска да огледам отново всички обстоятелства и...
– Да не твърди, че имам нещо общо с нейната смърт?
– Не, разбира се. Просто се надявам да ме осветлиш за душевното ѝ състояние, какво е правила и говорила, преди да умре. Виждала си се редовно с нея, нали? Помислих си, че ще можеш да ми изясниш какво е ставало в живота ѝ.
Рошел сякаш понечи да заговори, после размисли и се опита вместо това да отпие от врялото си кафе.
– И какво мисли брат ѝ, като не вярва, че се е самоубила? Че някой я е блъснал ли?
– На мнение е, че е възможно да е така.
Тя като че се опитваше да осмисли и да формулира нещо в главата си.
– Не съм длъжна да говоря с вас. Не сте истински полицай.
– Да, вярно. Но не искаш ли да помогнеш да се разбере...
– Сама е скочила – обяви категорично Рошел Онифаде.
– Кое те кара да си толкова сигурна?
– Просто знам.
– За почти всичките ѝ познати това е предизвикало шок.
– Беше депресирана. И пиеше лекарства за това. Като мен. Понякога просто взема връх над теб. Това си е болест, не би ти простила – заяви тя. При неясния ѝ изговор последната фраза му прозвуча като „небитието е сила“.
Небитието, помисли си Страйк, разсейвайки се за миг. Беше спал зле. – Небитието, там бе отишла Лула Ландри и натам се бяха запътили всички, включително той и Рошел. Пътничка за небитието бе и майката на Лула. Понякога то се възправяше от нищото като бетонна стена и разбиваше черепа ти.
Сигурен беше, че ако извадеше бележника си, тя щеше да млъкне или да си тръгне. Ето защо задаваше въпросите толкова непринудено, колкото му беше по силите, питаше я как бе започнала да посещава клиниката, как се бе запознала с Лула.
Отначало, все още обзета от подозрение, тя даваше едносрични отговори, но постепенно се отпусна. Житейската ѝ история бе окаяна. Тормоз в ранно детство, социални грижи, тежко душевно заболяване, приемни семейства, изблици на насилие, докато на шестнайсет се оказала бездомна. Осигурено ѝ било добро лечение като непряк резултат от това, че я е блъснала кола. Била хоспитализирана и тъй като неадекватното ѝ поведение направило невъзможно лекуването на телесните ѝ увреждания, бил повикан за консултация психиатър. Сега била на медикаменти и когато ги вземала, те силно облекчавали симптомите ѝ. Страйк намираше за трогателен факта, че амбулаторните посещения в психиатричната клиника, където Рошел бе срещнала Лула Ландри, се бяха превърнали в събитието на седмицата за нея. Говореше с топло чувство за младия психиатър, който водеше групата.
– Значи там се запозна с Лула?
– Брат ѝ не ви ли каза?
– Не спомена подробности.
– Да, тя дойде в нашата група. Беше прехвърлена.
– И започнахте да си говорите?
– Да.
– Сприятелихте се?
– Да.
– Посещавала си я у дома ѝ? Плувала си в басейна?
– Че защо не?
– Няма нищо лошо, само питам.
Изражението ѝ се посмекчи.
– Не обичам да плувам. Мразя да ми се мокри лицето. Влизах в джакузито. И ходехме на пазар заедно.
– Тя говореше ли ти за съседите си, за другите хора в сградата?
– За ония Бестигуи ли? Малко. Не ги харесваше. Оная жена е кучка – отсече тя с внезапно озлобление.
– Какво те кара да го кажеш?
– Виждали ли сте я? Гледаше ме, сякаш съм отрепка.
– Какво мислеше Лула за нея?
– Не харесваше нито нея, нито мъжа ѝ. Той е мръсник.
– В какъв смисъл?
– Такъв е и толкоз – нетърпеливо заяви Рошел, но после, когато Страйк не каза нищо, добави:
– Все се опитваше да я примами долу, когато жена му я нямаше.
– Лула отиде ли някога?
– Как ли пък не – гласеше презрителният отговор.
– С Лула сигурно много сте разговаряли.
– Да, отнач... разговаряхме.
Тя насочи поглед през прозореца. Неочакван дъжд бе сварил минувачите неподготвени. Прозрачни елипси нашариха стъклото до тях.
– Отначало? – настоя Страйк. – С времето по-малко ли си говорехте?
– Скоро ще трябва да тръгвам – високомерно заяви Рошел. – Имам си работа.
– Хора като Лула често са разглезени – предпазливо опипваше почвата Страйк. – Отнасят се лошо с околните. Свикнали са да става тяхното...
– Аз не съм ничия слугиня – ядно изрече Рошел.
– Може би тъкмо затова тя те е харесвала? Може би те е виждала като равна, не като някаква подмазвачка?
– Да, точно тъй – потвърди Рошел умилостивена. – Не ѝ се връзвах на фасона.
– Ето защо те е искала за приятелка, ти си земно момиче...
– Да.
– Свързвала ви е и болестта, нали? Страничните хора не биха ви разбрали.