Зовът на кукувицата

Страйк опъна пострадалия си крак, който още го болеше, и отново обмисли възможността да посети своя консултант. Ала дори и сегашната му близост до болница му действаше потискащо. Стомахът му се разбунтува. На път за насам беше минал покрай „Макдоналдс“. Ако до обед не я откриеше, щеше да иде да хапне там.

Още два пъти извика „Рошел!“ на чернокожи жени, които влизаха и излизаха от сградата, и двата пъти те го бяха погледнали просто за да видят кой вика, като едната дори го бе стрелнала с презрение.

И тогава, точно след единайсет, ниско и набито черно момиче излезе от болницата с малко тромава и полюшваща се походка. Той беше наясно, че не е пропуснал влизането ѝ не само заради тази характерна походка, а и защото беше облечена с биещо на очи късо палто от червена изкуствена кожа, което никак не стоеше добре на фигурата ѝ.

– Рошел!

Момичето спря, обърна се и се заоглежда смръщено, като търсеше човека, който я бе повикал по име. Страйк закуцука към нея и тя впери в него поглед, пълен с разбираемо подозрение.

– Рошел? Рошел Онифаде? Здравей. Казвам се Корморан Страйк. Може ли да поговорим?

– Винаги влизам през входа откъм Редборн Стрийт – съобщи му тя пет минути по-късно, след като той ѝ бе поднесъл поизопачена история за това как я е открил. – Излязох отсам, защото се канех да ида в „Макдоналдс“.

Така че отидоха именно там. Страйк взе две кафета и две големи сладки и ги отнесе на масата до прозореца, където Рошел го чакаше, разкъсвана между любопитство и недоверие.

Тя беше изключително невзрачна. Мазната ѝ кожа с цвят на изгоряла пръст беше осеяна с белези от акне; малките ѝ очички бяха дълбоко разположени, а зъбите ѝ – криви и жълти. Изкуствено изправената ѝ коса беше с петнайсет сантиметра черни корени, а следващите петнайсет сантиметра бяха боядисани в оранжево-червено. Впитите ѝ възкъси джинси, лъскавата ѝ сива чанта и белите ѝ маратонки изглеждаха евтини. Ала червеното палто от изкуствена кожа, колкото и да беше безвкусно според Страйк и да подчертаваше недостатъците на фигурата ѝ, беше със съвсем различно качество: изцяло подплатено, както той забеляза, когато тя го свали, с фигурална коприна и носещо етикет не на „Ги Соме“ (както детективът бе очаквал, припомнил си имейла на Лула Ландри до него), а на дизайнер италианец, когото дори Страйк беше чувал.

– Сигурен ли сте, че не сте журналист? – попита тя с ниския си дрезгав глас.

Страйк вече бе отделил време пред болницата да ѝ се легитимира.

– Не, не съм журналист. Както казах, познавам брата на Лула.

– Приятел ли сте му?

– Да. Всъщност не точно приятел. Той ме нае. Частен детектив съм.

Тя мигом се уплаши.

– За какво ви е да говорите с мен?

– Няма от какво да се притесняваш...

– И за какво все пак?

– За нищо лошо. Просто Джон не е сигурен, че Лула се е самоубила.

Страйк отгатваше, че единственото, което я задържа на мястото ѝ, е безкрайният ужас, който очевидно изпитваше.