Когато мъртвите се пробудят

„Глътка. Алкохол. Спокойно.“

Усети силно желание да пийне, но не знаеше дали просто не чете мислите на Стюре. Вероятно истината бе някъде по средата — в съзнанието му изплува въображаема уста, пълна със смес от вино и уиски.

Не го притесняваше, че може да чете мислите на Стюре или на Магнус, или на когото и да било друг. Неприятното в случая беше, че изгуби своите. Чак сега разбра защо положението в болниците бе извън всякакъв контрол.

Постепенно си даде сметка, че мислите на чуждите хора са някак по-слаби, като фон от гласове и картини. Отне му около десетина минути, преди да успее да си възвърне контрола върху съзнанието си насред целия хаос. Дори не искаше да си представя как са се чувствали хората в присъствието на всички пробудени — вероятно отделните им идентичности са се преливали една в друга като водни боички.

— Татко, уморен съм — рече Магнус. — Къде е мама?

Намираха се по средата на едно междублоково пространство. Хората около тях непрекъснато влизаха или излизаха от входовете. Повечето явно бяха открили желания адрес. Стюре погледна към номерата по стените на сградите.

— Идиоти — измърмори той. — Защо изобщо им е трябвало да сменят номерата! Ай!

Стюре сви юмрук и посегна към гърдите си, но успя да се спре навреме.

— Да го понося ли малко? — попита Давид.

— Да.

Стюре се огледа и разтвори леко сакото си. В ризата му зееше голяма дупка, точно над сърцето. Балтазар подритваше в джоба му и се опитваше да се измъкне навън. Давид пое зайчето, което се замята бясно в ръцете му, и го прибра във вътрешния си джоб. Бедното животинче продължи да се бори.

— Ще пристигнем ли скоро? — попита Магнус.

Баща му се наведе към него.

— Да. Как се чувстваш? — продължи той и посочи към главата му. — Тук?

Магнус разтри чело.

— Чувам стотици гласове.

— Разбирам. Страх ли те е?

— Не. Мисля си за Балтазар.

Давид го целуна по челото и се изправи. В следващия миг обаче се закова на място. Нещо се бе случило. Гласовете заглъхнаха, почти замряха. После в съзнанието му изплува неясна картина. Дълги жълти стъбла насред мека топлина. Топлината на нечие тяло, съвсем наблизо.

Стюре също спря със зяпнала уста и започна да се оглежда наляво-надясно.

„Сигурно има същото видение — помисли си Давид. — Какво се случва всъщност?“

Стюре погледна към Давид и се хвана за главата…

— Това ли е? — попита той с широко отворени от ужас очи.

Давид не разбра. В този миг в душата му цареше чувство на покой и сигурност. Усещаше туптенето на сърцето в топлото тяло до себе си — то биеше бързо, с повече от сто удара в минута, но въпреки това му действаше успокоително.

— Всички мисли — рече Стюре. — Направо можеш да полудееш…

В този миг Давид осъзна какви бяха тези жълти стъбла. В първия миг не можа да ги разпознае, защото изглеждаха много по-големи и дебели. Слама. Лежеше върху слама, до едно топло тяло. Струваше му се така голяма, защото самият той бе съвсем мъничък.

„Балтазар.“

Съзнанието на зайчето се бе преплело с неговото. Топлото тяло с туптящо сърце вероятно принадлежеше на майка му.