Бягай и не бързай да се връщаш
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #4
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-342-9
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Бягай и не бързай да се връщаш». Краткое содержание книги:
— Кой те „цани“?
— Нямам представа. Всичко беше писмено. Едно момиче ми предаваше писмата. Шикозна хартия, вдъхваше доверие.
— От кого бяха?
— Честен кръст, така и не узнах кой ни нае. Печен беше шефът, знаеше си работата. Да не би да поискаме повече.
— Значи събрахте се седмината и отидохте да отведете жертвата.
— Да.
— Кога стана това?
— Беше 17 март, четвъртък.
— И го закарахте в гимнастическия салон. После?
Рубо се размърда на стола си.
— Ама нали ви казах, понатупахме го.
— И какво? Изплю ли камъчето?
— Да. Накрая се обади по телефона. И снесе цялата информация.
— За какво се отнасяше? Мангизи? Дрога?
— Не разбрах, честен кръст. Шефът трябва да е останал доволен, щото повече не чухме нищо за него.
— Добре ли ви плати?
— Аха.
— Понатупахте го, а? И всичко си снесе? Може би по-скоро сте го пребили?
— Не сме.
— И жертвата си отмъщава след осем години?
— Така мисля.
— За едно натупване? Не на мен тия, Рубо. Прибирай се вкъщи.
Рубо се вкопчи в стола си.
— Истината ви казвам. Мамка му, защо да ги пребиваме? Те бяха шубелии, напикаваха се от страх само като ни гледаха.
— Те?
Рубо отново глътна долната си устна.
— Няколко ли бяха? Давай, Рубо, нямаме време.
— Имаше и едно момиче — прошепна Рубо. — Нямахме избор. Когато отидохме да отведем онзи тип, той беше с гаджето си, та се наложи да ги натоварим и двамата.
— И момичето ли натупахте?
— Мъничко. Без мен, кълна се.
— Лъжеш. Махай се от кабинета ми, не ща да те виждам повече. Препускай към съдбата си, Кевен Рубо, аз си измивам ръцете.
— Не бях аз, кълна се — прошепна Рубо. — Не съм такова животно. Само донякъде, ако ме предизвикат, но не като другите. Аз само се забавлявах и им пазех гърба.
— Вярвам ти — каза Адамсберг, който ни най-малко не му вярваше. — Кое те забавляваше?
— Ами това, което правеха.
— Побързай, имаш още пет минути и те изхвърлям.
Рубо шумно пое дъх.
— Те го съблякоха — продължи той тихо — и поляха с бензин х… х…
— Половия му орган — предложи Адамсберг.
Рубо кимна. Капки пот се стичаха по бузите му и изчезваха в космите на гърдите му.
— Щракнаха запалките си и започнаха да обикалят около неговия… около органа. Онзи крещеше, умираше от шубе да не му пламне оная работа.
— Понатупали, а? — промърмори Адамсберг. — После?
— После го проснаха на гимнастическата маса и го украсиха.
— Украсиха?
— Ами да, така се казва. Забиха му кабари по тялото, а после му тикнаха една палка в… задника.
— Забележително — процеди Адамсберг през зъби. — А момичето? Не ми казвай, че не сте докоснали момичето.
— Не и аз — извика Рубо, — аз им пазех гърба. Само се кефех.
— А сега пак ли се кефиш?
Рубо наведе глава с все още вкопчени в стола ръце.
— Та момичето? — повтори Адамсберг.
— Изнасилиха я петимата един след друг. Получи кръвоизлив. Накрая престана да мърда. Дори помислих, че сме сгафили, че е умряла. Всъщност беше полудяла, никого не познаваше.
— Петима, казваш? Не бяхте ли седем?
— Аз не съм я докосвал.
— А шестият? Той нищо ли не правеше?
— Беше момиче. Тази — Рубо показа снимката на Мариан Барду. — Движеше с едно от момчетата. Не искахме мацки, ама тя се беше запънала и дойде.
— Какво правеше?
— Тя сипваше бензина. Здравата се кефеше.
— Сигурно.
— Да — каза Рубо.
— После?
— След като онзи най-накрая телефонира, ги изхвърлихме и двамата, голи, заедно с парцалите им, и отидохме да му дръпнем по едно.
— Такава хубава вечер заслужава да се полее — изкоментира Адамсберг.
— Честен кръст, това ме охлади. Вече не повторих и никога не срещнах другите. Мангизите получих по пощата, както беше уговорено, и повече не чух за тази история.
— До тази седмица.
— Да.
— Когато разпозна жертвите.
— Само този, този и жената — каза Рубо и посочи снимките на Виар, Клерк и Барду. — Бях ги виждал само една вечер.