Бягай и не бързай да се връщаш

— Не съм ви сложил захар, господин комисар — каза той, като постави чашата на масата и Рубо Кевен на стола.

— Благодаря, Есталер.

Човекът ровеше с пръсти из гъстите косми на гърдите си, превъзбуден, притеснен. Миришеше на пот, а потта му миришеше на вино.

— Никога преди ли не сте хващали бълхи? — попита Адамсберг.

— Никога.

— Сигурен ли сте, че са ви хапали тази нощ?

— Само преди два часа и това ме събуди. И веднага изтичах да ви предупредя.

— Има ли четворки по вратите във вашия блок, господин Рубо?

— Две. Портиерката нарисува една на прозореца си с флумастер и обитателят на левия апартамент на петия етаж нарисува една на вратата си.

— Тогава не е той. И това не са неговите бълхи. Можете да се приберете спокойно.

— Майтап ли си правите? — повиши тон мъжът. — Настоявам за охрана.

— Преди да пусне бълхите, сеячът рисува по всички врати, с изключение на една — отчетливо произнесе Адамсберг. — Това са други бълхи. Някой да ви е идвал на гости напоследък? Някой с животно?

— Да — свъси се Рубо. — Един приятел мина преди два дни с псето си.

— Ами ето. Прибирайте се у дома, господин Рубо, и заспивайте. Всички смятаме да поспим малко, ще ни дойде добре.

— Не. Не искам.

— Ако толкова се безпокоите — каза Адамсберг, докато ставаше, — обадете се в службата за дезинфекция.

— Няма полза. Убиецът ме е избрал и ще ме убие, с бълхи или без бълхи. Настоявам да ми се осигури охрана.

Адамсберг се върна до масата си, после отиде да се облегне на стената и огледа Рубо Кевен по-внимателно. Около трийсетака, агресивен, притеснен, с нещо потайно в големите, леко изпъкнали очи.

— Добре — каза Адамсберг. — Избрал ви е. В блока ви няма нито една достойна за името си четворка, но вие знаете, че сте избран.

— Бълхите — изръмжа Рубо. — Пише го във вестника. Всички жертви са имали бълхи.

— А кучето на приятеля ви?

— Не, не са от него.

— Откъде сте толкова сигурен?

Тонът на комисаря се променяше, Рубо го усети и се сви на стола си.

— От вестника — повтори той.

— Не, Рубо, има нещо друго.

Пристигна и Данглар, беше шест часът сутринта и Адамсберг му направи знак да седне. Капитанът тихо се отправи към компютъра си.

— Ама и вие сте едни — каза Рубо, възвръщайки увереността си. — Заплашват ме, някакъв умопобъркан се опитва да ме убие, а излиза, че аз съм крив.

— С какво се занимавате? — попита Адамсберг, като смекчи тона си.

— Продавач съм на щанда за линолеум в голям мебелен магазин зад Източната гара.

— Женен ли сте?

— Разведен от две години.

— Деца?

— Две.

— С вас ли живеят?

— С майка си. Имам право да ги вземам в събота и неделя.