Бягай и не бързай да се връщаш

— Веднага ли се сети?

— Чак след убийството на жената. Познах я, защото имаше много бенки по лицето. Тогава разгледах и снимките на другите и загрях.

— Че се е върнал.

— Да.

— Знаеш ли защо е чакал толкова дълго?

— Не, не го познавам.

— Защото е лежал пет години в затвора. Приятелката му, момичето, което сте побъркали, се е хвърлила през прозореца месец след понатупването. Опитай се да смелиш и това, Рубо, ако не ти стига манджата.

Адамсберг стана и широко отвори прозореца, за да си поеме дъх и да прогони миризмата на пот и ужас. Постоя, облегнат на перваза с поглед, сведен към хората, които ходеха долу на улицата и които не бяха чули историята. Седем и петнайсет. Сеячът още спеше.

Комисарят се обърна и попита:

— Защо се боиш от него, след като е в затвора?

— Защото не е той — прошепна Рубо. — Прекарали сте се здравата. Младежът, с когото се гавриха, беше висок и слаб като тояга, с пръст да го бутнеш, ще падне, беше мухльо, скапан интелектуалец, когото можеш да окачиш на въжето с щипка за дрехи. А онзи, дето го показаха по телевизията, е здравеняк, бабаит, нищо общо с другия, можете да ми вярвате.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Онова типче приличаше на лястовичка, много добре си го спомням. Все още е на свобода и ме дебне. Сега вече ви казах всичко и искам охрана. И честен кръст, аз нищо не съм направил, само им пазех…

— Гърба, чух, не се пъни повече. Но не мислиш ли, че човек може да се промени за пет години в затвора? Особено ако е решил да си го върне и отмъщението му е станало фикс идея? Не мислиш ли, че мускулите могат да се придобият, за разлика от мозъка? И че ако ти си си останал все така тъп, той може да се е преобразил?