Годината на Кобрата [bg]

— А Набила?

Скрих лице в шепи. Не ми бяха останали сълзи да се разплача.

— Ай и Нахтимин сигурно са знаели за нея. Вероятно са я следили внимателно.

— Но откъде ще знаят, че е опасна? — запротестира Собек. — Как са можели да знаят кога ще излезе от дома ти?

Опитах се да сдържам паниката си.

— Маху — настоя Собек, — може вече да е мъртва. Или това, или е отвлечена.

Изправих се и го погледнах злобно.

— Каквато и да е истината, Собек, ние и двамата извършихме държавна измяна и ограбихме гробница. Върни се у дома. Скрий съкровището и семейството си, после ме чакай.

— Не — скочи на крака Собек и потри лице, — ще дойда с теб. За Набила ще ти трябва помощ.

Върнахме се в дома ми, вече се беше стъмнило. Очаквах да е пусто, но Джарка бе в малката ни приемна, седнал с кръстосани крака под прозореца и килната назад глава, сякаш заслушан в някакъв зловещ нощен звук. Облечен бе само по препаска, но забелязах лъка и сноп стрели до него. Изправи се да ме посрещне и размести възглавниците под себе си. Видях и щит и меч. На слабата светлина изглеждаше сякаш е плакал, очите му бяха толкова зачервени.

— Мерт и децата? — попитах разтревожен аз.

— Заминаха — прошепна той и погледна към застаналия на вратата Собек. — Заедно с повечето слуги. Изпратих семейството си на север по реката. Носят писма до приятели в Мемфис. Страх ме е, господарю — изтри потта от гърдите си Джарка. — Не за себе си, а за тях — огледа ме с любопитство, после и Собек, който не беше помръднал от мястото си. — Чухте ли новината от двореца? Фараонът е болен — оплаква се от стомах.

— Набила? — попитах аз. Джарка избегна погледа ми. — Не можеш да я намериш, не си я намерил, нали?

Джарка поклати глава.

— Намерих обаче някой друг — отвърна той и мина покрай мен. — Радвам се да те видя, Собек.

Наблюдавах ги как си стискат ръцете, макар да бе съвсем ясно, че взаимно се подозират. Спомних си онези дни преди много време, когато Аменхотеп Великолепни заговорничеше срещу собствения си син и никой не смееше да се довери никому. Спомних си и думите на един поет за това как ядрото се разпада: точно това бе станало и с нас, бяхме армия в безпорядък, всеки се спасяваше поотделно. Ако Джарка не вярваше на Собек, то началникът на полицията бе не по-малко подозрителен.

— Изпратил си жена си и децата си далече — опита се да бъде дружелюбен Собек и хвана Джарка за лакътя, след което се засмя. — Аз също — призна той. — В едно от укрепленията отвъд Четвъртия праг. Командирът там ми е познат.