Годината на Кобрата [bg]

— Набила — прекъснах ги аз.

Джарка се завъртя на пети и излезе. Чух гласове. Когато се върна, почти влачеше рошава фигура в изтъркана кожена пола и горнище, чифт сандали около врата, с кана бира в едната ръка и наръфан комат хляб в другата. Джарка се канеше да го накара да коленичи, но аз му дадох знак да се приближи. Смърдеше на риба и мас, мръсотия и тиня — всички характерни тежки миризми на реката.

— Това е Жабешката мутра.

— Кой?

— Лодкар съм — погледна ме накриво Жабешката мутра и набързо забърса уста. Олюляваше се леко, очевидно обичаше да си попийва. Въпреки това бе предпазлив и набързо изтрезня. Собек беше свалил медальона и знаците на службата си, но Жабешката мутра очевидно знаеше кой е. — Лодкар съм — повтори той нервно. — Изкарвам си хляба с лодка на голямото пристанище на Изида. Той дойде и започна да разпитва за жена ти, господарката Набила.

— И? — сграбчих го аз за рамото и го придърпах към себе си, като с едно движение отворих кесията на колана си. Извадих малък сребърен дебен и го вдигнах на светлината.

— Видях господарката Набила да се връща — понечи да отпие от виното си той, но Джарка измъкна чашата от ръката му.

— Разкажи на лорд Маху какво се случи.

— Господарката Набила се върна. Аз се припичах на доковете. Обичам да събирам топлината на деня, затова ме наричат Жабешката мутра.

Аз вдигнах ръка заплашително.

— Разпознах жена ти — започна да нарежда той. — Виждал съм я и преди. Слезе на пристанището и се изкачи по стъпалата. С нея имаше слуга. Малко след това се върна. Изглеждаше разтревожена, нетърпелива да наеме лодкар. Аз не бях достатъчно бърз, но я чух да казва на Тасуарет, друг лодкар, че иска да наеме лодката му. Каза: „Господарят ми ме моли веднага да се върна в града“. Тасуарет събра нещата си и потеглиха.