Приливи на Мрака [bg] [ЛП]

Първото докосване бе достатъчно да премахне парализата и Гул’дан побягна, опитвайки се да се измъкне от това кошмарно място. Драк’тул и останалите стояха точно зад него, но сега нямаше и следа от тях… явно вече бяха избягали. От гробницата отекнаха викове, докато Гул’дан се суетеше от един коридор в друг. Лицето му гореше на мястото, където го докоснаха ноктите и чак когато вдигна ръка и попипа бузата си, осъзна, че е порязан, и то дълбоко.

— Проклет да си, Саргерас! — изруга той, преминавайки покрай колони и стълбове, през стаи и коридори. — Няма да бъда победен така! Аз съм Гул’дан! Аз съм въплъщение на мрака! Не мога да свърша… така!

Той спря да си поеме дъх и да се ослуша. Нищо. Виковете бяха утихнали. „Проклети, слабоумни слабаци“ — помисли си той, представяйки си орките Стормрийвър, които беше довел със себе си. „Сигурно вече са мъртви!“ Сега бузата му пулсираше и той я притисна с ръка, опитвайки се да спре кръвта, която се стичаше от раната. Започваше да се замайва и да усеща слабост в крайниците.

— Трябва да продължа — каза си мрачно той. — Силата ми трябва да е достатъчна да…

Гул’дан замълча и се заслуша внимателно. Какъв беше този звук? Беше слаб и непрекъснат и караше кожата му да настръхне, но съдържаше едновременно жестокост и… радост?

— Този смях… Ти ли си, Саргерас? — настоя той. — Присмиваш ли ми се? Ще видим кой ще се смее последен, демоне, когато взема горящото ти Око!

Той сви зад един ъгъл и се озова в една широка зала, с изненадващо голи стени. Вдъхновен от нещо, което не можеше да назове, Гул’дан пресече стаята и се приближи до близката стена. После започна да пише върху нея, изобразявайки гробницата и пазителите й със собствената си кръв. На няколко пъти сбърка, усещайки как ръката му натежава.

„Нападнат… от пазителите“ — написа бавно той. „Умирам…“ Той знаеше, че това е истина и бързаше да опише историята си, преди да се предаде в ръцете на смъртта. Но зад гърба си продължаваше да чува същото сухо, гладно дращене, което бе чул в гробницата. Идваха за него. „Ако помощниците ми не ме бяха изоставили“ — написа той, но вече едва успяваше да фокусира погледа си, а гърлото му бе прекалено свито, за да издаде звук.

Но сега осъзна, че вината не беше тяхна. Беше негова. През цялото време си беше мислил, че има контрол, докато всъщност е бил само една пионка, глупак, роб. Цялото му съществуване е било една измама, една шега. И скоро щеше да свърши. „Какъв глупак съм“ — помисли си той. Той спря да пише и се обърна да бяга, знаейки, че вече е твърде късно. Ноктите се забиха надълбоко и Гул’дан намери достатъчно глас в себе си, за да изкрещи.