Време на мъчения [bg]

А Бърнел бе останал насаме с него дни наред.

Реликвата беше стара почти колкото Отреза — отзвук от друга епоха и култура, донесена в Новия свят от най-ранните нордически заселници. Ала Мъртвия крал, силата, която в момента я обитаваше, беше по-стар от световете.

Оберон запали една лампа, висяща от по-ниските клони на дървото вътре в постройката. Светлината обля Бърнел и Мъртвия крал. Оберон чуваше ясно гласа му, който беше една идея по-поносим, тъй като беше насочен към Бърнел.

Оберон коленичи до ослепения мъж и извади ножа си. През цялото време, откакто беше тук, никой не бе казал на Бърнел единственото, което той със сигурност искаше да узнае повече от всичко:

Защо?

Оберон можеше да му обясни и реши, че ще го направи, макар да не беше сигурен, че в лудостта си мъжът ще го разбере. Сграбчи Бърнел за косата и повдигна главата му. Празните му очи гледаха невиждащо нагоре. Устата му висеше отворена и Оберон видя, че част от езика му липсва. Беше го отхапал. Дали Мъртвия крал му бе заповядал да го направи? Вероятно също както го беше накарал да изтръгне ноктите си със зъби и да ги събере на купчинка до купата си с вода, а после да отскубне космите от главата си един по един, така че скалпът му да стане на петна като на крастава хрътка.

— Те бяха мои синове — прошепна Оберон. — Всичко това е, защото ги уби, и пак няма да е достатъчно. Но сега ще свърши. Времето ти на мъчения изтече.

Възнамеряваше просто да пререже гърлото му, но в последния момент промени решението си и го прободе в гърдите. След това не можа да се спре и продължи да пронизва, реже и разкъсва тялото на умиращия мъж, докато не се озова в локва от кръв и плът. А в главата му кънтеше гласът на Мъртвия крал.