![Време на мъчения [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/0/5/vreme-na-mcheniya-bg-download.jpg)
Време на мъчения [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-930-9
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Време на мъчения [bg]». Краткое содержание книги:
Оберон надзърна през рамо. Бункерът не се виждаше оттук.
— Ще ти трябва найлон, за да го пренесеш. После трябва да го изгориш. Варта е там някъде.
— Ще се погрижа.
— Има много кръв. Ако дойдат…
— Казах ти, ще се погрижа.
Касандър го изпрати до дома му, където Шера го чакаше, но Оберон не хапна нищо, а после не можа и да заспи, защото беше прекарал твърде дълго време в бункера и гласът на Мъртвия крал още кънтеше в черепа му. Вместо това гледаше как над Отреза пада мрак, докато студеният северен въздух пропълзяваше в костите му.
52
Дженифър обикаляше из къщата на баща си. Знаеше, че той спи на горния етаж, но не смееше да се доближи до стаята му, колкото и да обичаше да бъде близо до него. Той беше станал много чувствителен към нея. Понякога дори когато го гледаше отдалеч или мълчаливо го наблюдаваше от сенките, той се обръщаше сякаш за да я зърне, а изражението му беше като на човек, който едновременно иска да види нещо и се бои да го види.
Макар да не усещаше минаването на времето, когато седеше край езерото, тук тя ясно чуваше тиктакането на часовника в коридора, бръмченето на хладилника в кухнята, трепкането на крушката, която винаги светеше в кабинета на баща й. Мислеше си, че той държи лампата светната заради нея, за да може лесно да го намери през нощта, въпреки че тя винаги с лекота прекосяваше блатата към къщата на хълма. Харесваше й отново да бъде част от този свят, който бе напуснала — от тази преходност, това бавно разложение, измервано в минути и часове. Езерото бе винаги тихо и неподвижно, сред непомръдващия въздух на пейзажа. Само краткото присъствие на баща й, преминаващ между сферите на съществуването, го бе променило за малко: появила се бе корубата на сграда, както и стара кола, шофирана от създания, възприели формата на бабата и дядото, които тя никога не бе виждала. Той бе предизвикал проявлението им, но когато си тръгна, те също изчезнаха, предпочитайки да не поемат по Дългия път.
Дженифър се чудеше какво се крие в края на пътя на мъртвите, отвъд разбиващите се вълни. Спомняше си почти майка си и предполагаше, че това, което очаква всички, е едновременно битие и небитие — загуба на аза, разтваряне в цялото. Ала Дженифър не искаше да изгуби себе си. Искаше да запази сложнотата на емоциите си, очарованието и объркването, любовта и омразата, радостта и тъгата, дори завистта, яростта и… всичко. Искаше да задържи всичко, а когато се върна в света, от който я бяха изтръгнали насила, си спомни и защо. Може би ако баща й тръгнеше с нея, всичко щеше да бъде различно. Веднъж той бе успял да промени другия свят. Дали не можеше да го направи отново? Или просто да седят заедно до езерото и да наблюдават преминаващите мъртъвци подобно часовои.
Но нали в края на краищата единствен баща й беше останал тук, а тя и майка й бяха другаде и когато той умреше, нейната връзка със света на смъртните също щеше да се прекъсне? Тогава те щяха да се влеят в редиците на мъртвите, които вървят хванати за ръка към съществуване, в което старите имена вече нямат смисъл; съществуване, в което нещо толкова малко и мимолетно, но и толкова дълбоко и трайно като човешката любов ще бъде изгубено завинаги, като сълза, отронена в морето.
Тя се приближи до бюрото му. Отгоре лежеше разтворена книга, а до нея купища документи — бележки, написани с неговия почерк, копия, карти, самолетни билети за следващата сутрин за Кълъмбъс, Охайо, потвърждение от фирма за коли под наем. Тя ги прелисти. Ако в този момент по коридора минеше някой — не баща й, — вероятно щеше да си помисли, че вятърът някак си е минал през рамките на прозореца, за да посее хаос, където може.
Дженифър прочете името върху листата.
Мъртвия крал.
Шумоленето спря.
Тя си бе отишла.
53
Сам се размърда в съня си и отвори очи. Дженифър стоеше в края на леглото. Живата дъщеря си помисли, че вероятно е там отскоро. Нямаше го прашенето от статично електричество, което обикновено я съпровождаше. Сам не го усещаше, не долавяше и мириса му във въздуха.
Тя се надигна на лакът.
— Какво има?
Беше уморена, а на другия ден имаше тест по правопис. Не обичаше да я безпокоят така.
— Баща ни е по дирите на Мъртвия крал — каза Дженифър. Звучеше притеснена, дори уплашена.
Сам се замисли за миг.
— Добре — отвърна тя и отново заспа.
54
Нора Медоус прие доставката от осем чувала с дрехи и два кашона с обувки от салвадорския имигрант на име Хектор, когото беше наела да събира пратките от домове в постоянно разширяващия се радиус на Кълъмбъс. Това беше каймакът на даренията за тази седмица според съпругата на Хектор, която имаше добро око за мода и според Медоус беше относително честна, доколкото това означаваше, че не краде твърде очевидно от шефа си. Всъщност Медоус нямаше повод да смята, че Близа Риос Силва въобще е откраднала нещо през живота си, независимо дали от нея, или от когото и да било другиго, но тъй като самата тя не познаваше честността, неволно приписваше същия недостатък на всички околни — и то в по-голяма степен.