Краля демон [bg]

Хан се вторачи в майка си. В очите ѝ се четеше тайно познание, но и страх.

Прииска му се да я хване за раменете и да я разтърси. Да изкрещи „Какво искаш от мен? Ако не ги продам, пак трябва да крада! Нищо друго не ми остава.“ Ала не можеше, не и в присъствието на Мари.

— Отново ще разпитам Върба — той си спусна ръкавите. — Все трябва да има някакъв начин.

Начин имаше. Един добър удар, една добра мишена с тежка кесия и майка му и Мари щяха да са уредени за известно време. А след няколко удара вероятно щеше да натрупа достатъчно пари да се запише в Одънов брод.

Прогони мисълта от съзнанието си.

После грабна раницата си от ъгъла и натъпка в нея чифт панталони и няколко ризи. След мигновено колебание извади вехтошарското шалче изпод дюшека си. Сети се и за амулета, заровен в двора. Пръстите го сърбяха да го докосне отново. Не. Беше най-сигурно да остане там. Ако нещо се случеше с Хан, никой никога нямаше да намери проклетата джунджурия, дори Баяр. Това поне му донесе малко удовлетворение.

Майка му дойде с една платнена торба.

— Тук има малко хляб и резен сирене за из път. Благодари на Върба от мое име, че ще се грижи за теб — добави грубо. — Кажи ѝ… кажи ѝ, че съжалявам, задето не мога да гледам сина си. — Долната ѝ устна потрепери и очите ѝ плувнаха в сълзи.

— Не се притеснявай, мамо — успокои я Хан. — Върба няма нищо против. А и аз имам вина да си тръгна оттук.

Мари също плачеше и бузите ѝ се обливаха в сълзи.

— Не може пак да ме изоставиш — ридаеше малката. — Току-що се върна.

Хан се усмихна насила и разроши косата ѝ.

— Ще се върна, преди да си усетила, че ме няма. И се надявам да ми почетеш, като си дойда.

— Ще ти почета още сега — грабна книгата си Мари. — Остани и ще видиш.

Той поклати глава.

— Трябва да вървя.

Нямаше какво друго да каже, затова просто тръгна.

Вече се стъмваше. Той се запромъква през задните улички нащрек за гвардейци и други нежелани свидетели. Веднъж-два пъти му се стори, че мярна раздвижване в пролуките между сградите и чува тихи стъпки зад гърба си, ала обърнеше ли се, не откриваше никой.

Беше започнало да вали — студеният, неспирен ръмеж изсмукваше светлината и влияеше още по-зле на настроението му. Хан извървя две пресечки и влезе в месарницата на Бърнет. В задния ѝ двор дълъг улей отвеждаше кръвта и дребните остатъци към канавката. Хан натопи чифт панталони, една риза и шалчето си в кръвта.

Стигна до реката на около два километра източно от моста, където се надяваше да е по-пусто. Спусна се по склона, нахвърля окървавените си дрехи до водата и довърши картината с вехтошарското си шалче. После намери една пръчка и написа в калта „ГРИВНИК — ПРЕДАТЕЛ“. Получи се доста недодялано, но вероятно щеше да заблуди Гвардията.

Камбаните в кулата на храма отброяваха два часа, когато Хан притича по моста, придържайки се близо до стената. Над страничния вход на храма висеше нов надпис: „ПОМОЩНО ДЕЛО „ДИВА РОЗА“. А отдолу с по-дребни букви: „НА НЕЙНО МИЛОСЪРДНО ВИСОЧЕСТВО ПРИНЦЕСА РАИСА AHA’MАРИАНА“.