В здрача на вторник [bg]

— Надявам се — отвърна Хари. — Впрочем ти би трябвало да знаеш. Нали си от полицията.

— Не съвсем.

Той наля вино за двамата.

— Очарован съм. Психотерапевт, който сътрудничи на полицията. Как се случи това?

— Дълга история.

— Добре — каза Хари. — Аз обичам дългите истории.

И така, докато масата се отрупваше с малки чинии с пушени меса, кисели млека и вкусни сладкиши, Фрида му разказа за Алън Декър, за издирването на Матю, за близнака на Алън — Дийн Рийв, и за съпругата му Тери, която се бе оказала изчезнало преди двайсет години момиче. Тя спести някои подробности. Не му каза за смъртта на Кати Рипън, нито за своите подозрения, че Дийн е жив.

Хари беше добър слушател. Той седеше наведен леко напред и кимаше, издавайки леки възклицания, но не я прекъсваше. Когато тя свърши, той я попита за случая, по който работеше в момента, свързан с убийството на Робърт Пуул, и за своя изненада Фрида започна с готовност да му разказва. Описа му Мишел Дойс, а после, без да споменава хората, които бе измамил, му разказа и за Пуул.

— Не мога точно да определя що за човек е бил — каза тя.

— Но ти никога не си се срещала с него, а сега той е мъртъв.

— Все пак се опитвам да разгадая образа му. Може би това е начинът да разберем кой го е убил. От една страна, очевидно е бил измамник. От друга страна обаче, е правел така, че хората да се чувстват по-малко самотни. Явно е притежавал усет за тяхната уязвимост и е умеел да ги утешава.

— Това не е ли типично за измамниците? Да влизат под кожата на другите.

— Да. Може би. Но… — Тя млъкна.

— Но…?

— Но си мисля, че донякъде е приличал на мен.

Хари не изглеждаше изненадан. Той кимна, направи малко топче от хляб, а после каза:

— Според теб е бил нещо като психотерапевт за хората, които е измамил.

— Да.

— Това не е особено приятна мисъл.

— Да, така е.

— Но съм сигурен, че ти си чудесен психотерапевт.

Фрида изсумтя.

— Ласкаеш ме. Изобщо не знаеш добра ли съм, или не в професията си.

— Бих ти се доверил и бих споделил с теб разни неща.

— Но до този момент не го направи. През цялото време ми задаваше въпроси и ме слушаше.

— Попитай ме нещо. — Той протегна напред ръцете си с дланите нагоре. — Каквото и да е.

— Каквото и да е?

— Да, можеш да ме питаш за всичко.

— Защо работиш като финансов консултант — защото обичаш парите ли?

— Хм. Не. Защото разбирам от пари и как те променят хората.

— Продължавай.

— Добрият счетоводител или финансов консултант е нещо като човек на изкуството. Той може да направи чудеса с парите на клиентите си, да им разкрие неподозирани възможности как биха могли да ги използват.

— Така че да не плащат данъци върху тях? — каза Фрида с лека ирония.

Хари направи шеговита гримаса.

— Да не си от Агенцията по приходите? За мен по-интересни са не толкова парите, колкото възможностите за инвестирането им. Нещо като позициониране на пулове в детска игра. — Той се огледа наоколо. — Нещо като това ресторантче. Попита ме дали е законно. Строго погледнато, най-вероятно не е. Намерили са сива пазарна ниша — нещо средно между ресторант и частно вечерно парти. В тази ниша могат да развият своя мароканско-датски бизнес. Какво мислиш по този въпрос?