В здрача на вторник [bg]

Мери Ортън настоя да направи чай и да ги почерпи с бисквити. Тя се извини, че няма кейк. Фрида забеляза, че ръцете й, по които се виждаха старчески петна и дебели изпъкнали вени под набръчканата кожа, трепереха, докато поставяше чашите на масата. Беше облечена с тъмнозелена пола, бяла блуза и тънка жилетка. Но копчетата на блузата й бяха закопчани неправилно и отдолу се показваше старомодният й дантелен корсаж, а на чорапогащника й имаше бримка.

— Извинете, че отново ви безпокоим — каза мило Фрида на възрастната жена. — Бихме искали да уточним някои неща.

— С удоволствие ще ви помогна. — Тя взе чашата си с непохватните си пръсти, а чаената лъжичка издрънча по порцелановата чинийка.

— Това е рутинна процедура — успокои я Карлсън. — Трябва да сме наясно с някои подробности, като например кога синовете ви ви посетиха за последен път.

Тя погледна към него, после се втренчи в чая си.

— Защо?

— Необходимо ни е да знаем кой се е срещал с Робърт Пуул — каза Фрида. — Няма нищо за притеснение.

— Не си спомням кога точно са идвали.

— Тази година идвали ли са?

— И двамата са много ангажирани.

— Знам — каза Фрида. — Освен това живеят надалеч и, разбира се, им е трудно да си идват често.

— Те не са лоши синове.

— Но ги виждате рядко.

— Повече държа да виждам внуците си.

— Внуците растат бързо — каза Фрида. — Дори няколко месеца са от значение.

— Бих искала да ги опозная по-добре — съгласи се Мери Ортън.

— Не. Тази година не са идвали.

— А миналата година?

— Защо те самите не ви кажат?

— И двамата казаха, че са идвали тук миналото лято.

— Да. Точно така.

— Значи не са били тук през последните осем месеца? — Беше жестоко да я притискат така.

Мери Ортън вдигна поглед.

— Не и през последните осем месеца — каза тя тихо.

— Казахте ли им, че Робърт Пуул ви помага с ремонта на къщата?

— Не. Не исках да се чувстват виновни.

— Защото преди това сте им казали, че покривът тече?

— Не обичам да създавам паника. Те казаха, че вероятно няма място за притеснение и че когато дойде пролетта, всичко ще бъде наред.

— Разбирам.

— Вашият приятел Джоузеф — каза Мери Ортън с видимо прояснено лице, — свърши чудесна работа с покрива и с бойлера.

— Радвам се, че ви помогна.

— Такъв симпатичен млад човек! Разказва ми разни неща за страната си, а аз му разказвам какъв беше старият Лондон. Много харесва моя лимонов кейк. Обеща да ми направи питка с мед и маково семе, каквато е ял в детството си, макар че сигурно ще забрави.

— Уверявам ви, че няма да забрави — каза Фрида.

— В днешно време хората са толкова заети. Но когато си стар и живееш сам, времето минава хем бързо, хем се точи бавно. Странно, нали?

— Странно е.