Дар за бурята [bg]

— Не мога да го докажа, Йонан, подозренията не са достатъчни.

— Не е задължително да е някой колега.

— Какво намекваш тогава?

— Че секретарката на съдията истински ви ненавижда.

Амая отказа да се съгласи.

— Защо би направила подобно нещо?

— А що се отнася до съдията…

— Внимавай, Йонан — прекъсна го предупредително тя.

— Личната ви обвързаност с него замъглява разума ви.

Тя отново го погледна, объркана от неговата настойчивост, но този път дори благоразумието не бе достатъчно, за да удържи гнева си.

— Много си позволяваш.

— Позволявам си, защото не ми е безразлично.

Прииска ѝ се да отвърне нещо рязко, нещо силно и категорично, но осъзна, че не би могла да каже нищо толкова неоспоримо, колкото казаното от него. Овладя чувствата си и се опита да подреди мислите си, преди да отговори.

— Никога не бих позволила на нещо лично да повлияе на решенията ми при едно разследване, с каквото и да е свързано то.

— Тогава не започвайте от днес.

Тя погледна към църквата и слезе от колата.

— Трябва да го направя, Йонан — отвърна, давайки си същевременно сметка колко безсмислен е отговорът ѝ.

Затвори вратата, вдигна качулката на якето и пресече улица „Сантяго“. Докато крачеше решително по паважа пред църквата и изкачваше стъпалата към входа, усещаше очите на Ечайде, който продължаваше да я наблюдава от колата, спуснал стъклото, за да вижда през смесицата от дъжд и сняг.

Тя бутна тежката порта на храм „Свети Яков“, която отстъпи тихо и меко на пантите си, през пролуката до ушите ѝ долетяха гърмящите звуци на органа и отвътре я лъхна миризмата на стара книжарница, която винаги свързваше с погребенията.

Отстъпи крачка назад и остави вратата да се затвори отново, докато опираше глава на излъсканото от допира на хиляди ръце дърво.

— По дяволите — прошепна.

Тръгна обратно, пресече улицата и мина пред колата на Йонан, който я гледаше открито усмихнат, с все още спуснато стъкло.

— Изчезвай от тук! — викна му тя, минавайки покрай колата.

Той се ухили още по-широко, запали двигателя и вдигна помирително ръка.

Закрачи забързано през площада, после по улица „Хайме Урутия“, усещайки как суграшицата шиба изтръпналото ѝ от студ лице, и едва на моста забави ход и почти спря, за да види язовира през тежките капки, замъгляващи зрението и изпълващи атмосферата с непоклатимото си присъствие. Под арката пред къщи отърси полепналата по дрехите ѝ вода и влезе. Енграси стоеше права до стълбата; беше със сивата рокля, която обличаше само за погребения, и перлената огърлица, която ѝ придаваше вид на английска лейди.