Градината на Рама [bg]

„Къде отиваш?“ — попита ме питонът.

„Търся приятелката си.“

„Тя е на върха на планината.“

Измъкнах се от джунглата на слънце и погледнах към хребета на Дои Сутхеп. Там стоеше възлюбената от детските ми години — Кейко Муросава — и ми махаше. Извърнах се и отново погледнах питона.

„Виж пак“ — рече той.

— Когато за втори път погледнах нагоре към планината, лицето на жената се беше променило. Вече не беше Кейко — сега вие ми махахте от върха на Дои Сутхеп.

Няколко секунди Кенджи не проговори.

— Никога по-рано не съм сънувал толкова ярък и необичаен сън. Мислех си, че може би…

Докато слушаше историята на Кенджи, кожата по ръцете на Най настръхна. Някак си, преди още той да беше свършил, тя знаеше края — че тя, Най Буатонг, ще е жената, която му маха от върха на планината. Наклони се напред.

— Господин Уатанабе — изрече бавно, — надявам се, че това, което ще кажа, няма да ви засегне по някакъв начин…

Известно време Най запази мълчание.

— Има една известна тайландска поговорка — проговори най-накрая, избягвайки погледа му, — която гласи, че когато в съня ти заговори змия, си срещнал човека, за когото ще се ожениш.

Шест седмици по-късно получих съобщението — припомни си Най. Тя все още седеше в двора на храма на кралица Шаматеви в Лампун. — Пакетът с материалите от МКА пристигна три дни след това. Заедно с цветята от Кенджи.

Самият Кенджи се появи в Лампун в края на седмицата.

— Съжалявам, че не се обадих по телефона или по някакъв друг начин — извини се той, — но просто нямаше смисъл да продължавам тази връзка, ако и ти не заминаваше за Марс.

В неделя следобед той й направи предложение за женитба и Най прие веднага. Сключиха брак три месеца по-късно в Киото. Семейство Уатанабе щедро заплатиха пътуването до Япония на сестрите на Най и на три от тайландските й приятелки, за да присъстват на сватбата. За жалост майка й не можеше да дойде, защото нямаше кой друг да се грижи за баща й.

След като внимателно премисли неотдавнашните събития в живота си, най-сетне Най бе готова да започне медитацията. Тридесет минути по-късно тя беше напълно спокойна, щастлива и в очакване на непознатия живот, който й предстоеше. Слънцето вече беше изгряло и в околността на храма имаше и други хора, освен нея. Разходи се бавно наоколо, като се опитваше да се наслади на последните мигове в родното си село.

По-късно Най влезе в главния храм, направи символично жертвоприношение, като изгори благовония върху олтара, след което внимателно заразглежда всяка картина от изрисуваната ламперия, покриваща стените.

Сцените разказваха историята на кралица Шаматеви, единствения героичен образ в представите на Най още от детска възраст. Много племена, които обитавали областта Лампун през седми век, притежавали различни култури и често воювали помежду си. Единственото общо помежду им била една легенда, мит, който разказвал, че от юг, „носена от огромни слонове“, ще пристигне млада кралица и ще обедини всички разнородни племена в кралството Харипунчай.