Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Тази работа може да почака — каза Тирион. — Първо веригата.

— Милорд, да прощавате, ама Нейна милост каза, че който не изпълни бройката, ще му счупи главата — опъна се наплашеният ковач. — Щяла да нареди да им ги строшат на собствените им наковални, така рече.

„Милата Церсей, все се старае да накара простолюдието да ни обикне.“

— Никой няма да ви строши главите. Имате думата ми.

— Желязото поскъпва — заяви Железния корем. — А за тая верига ще трябва много, както и кокс, за огньовете.

— Лорд Белиш ще се погрижи да получите толкова пари, колкото трябва — обеща Тирион.

Един по-възрастен мъж пристъпи напред. Беше богато облечен в туника от дамаска със сребърни копчета и плащ, обшит с лисича кожа. Коленичи да огледа брънките, които Тирион бе изсипал на пода.

— Милорд — мрачно заговори той. — Но това е грубо изделие. Никакво изкуство няма тук. Подходяща работа за прости ковачи, несъмнено, за хора, които огъват конски подкови и изчукват котлите ни, но аз съм майстор оръжейник, ако благоволи милорд. Тази работа не е за мен, нито за майсторите ми. Ние правим мечове, остри като песен, милорд, и доспехи, каквито могат да носят и боговете. Но не това.

Тирион килна глава на една страна и го изгледа с разноцветните си очи.

— Ти как се казваш, майстор оръжейнико?

— Салореон, ако благоволи милорд. Ако позволи Ръката на краля, ще бъда безкрайно щастлив да изкова лично доспехи, подходящи за вашия Дом и за високия ви пост. — Двама от другите се изхилиха, но Салореон пристъпи напред, без да им обръща внимание. — Нагръдник на люспи, мисля. Люспите позлатени и ярки като слънцето, а нагръдникът — емайлиран в тъмноаленото на Ланистър. Бих ви предложил за шлем глава на демон, увенчана с високи златни рога. Когато влезете в битка, враговете ви ще треперят, като ви видят, и ще бягат презглава от страх.

„Демонска глава значи — помисли мрачно Тирион. — Значи това си мислят за мен?“

— Майстор Салореон, бъдещите си битки смятам да ги водя от този стол. И ми трябват брънки, а не демонски рога. Затова нека се изразя по следния начин. Ти или ще направиш брънките, или ще ги носиш. Изборът е твой. — Стана и напусна, без да се обръща.

Брон го чакаше при портата с носилката и ескорт от яхнали Черни уши.

— Знаеш къде отиваме — каза му Тирион. Прие подадената му ръка да се качи в носилката. Беше направил всичко, което можеше, за да нахрани гладния град. Беше накарал неколкостотин дърводелци да построят рибарски лодки вместо катапулти, отворил беше кралския лес за всеки ловец, който смееше да премине през реката, дори беше изпратил златни плащове да събират продоволствие на север и на юг — но все още срещаше укорителни погледи навсякъде, където минеше. Завеските на носилката го пазеха от това, а и му предлагаха възможност да се отпусне и да мисли.

Докато се влачеха мудно по виещия се нагоре Булевард на тъмната сянка към подножието на Високия хълм на Егон, Тирион премисли събитията от заранта. Гневът на сестра му й беше попречил да забележи същинското значение на писмото на Станис Баратеон. Без доказателство обвиненията му щяха да са едно нищо; важното беше, че се провъзгласява за крал. „А Ренли какво ще помисли за това?“ Все пак не можеха и двамата да седнат на Железния трон, нали?