Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Шалион #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]». Краткое содержание книги:
— Царина… след като така или иначе планираният обяд по женски няма да се състои… дали не бих могла да взема камериерката ви Лис, с чиято помощ да намеря от тези прекрасни цветчета?
— Разбира се, маршеза. — Иста се усмихна. — Аз пък ще си почина и ще напиша няколко писма.
— Ще се погрижа да ви донесат обяда в стаята — обеща Катилара, направи реверанс и излезе. За да потърси сребърен нож и копринен шал, предположи Иста.
— Царина — изсъска Лис, когато стъпките на маршезата изтрополиха по стъпалата навън. — Нищо не знам за това цвете.
— Има късо стебло и малки цветчета в редичка, казват му Майчини камбанки, но това всъщност е без значение. От теб искам да отведеш маршезата толкова далеч от Порифорс, колкото успеете да изминете на конски гръб до обяд. После може да набере което и да е цвете, стига да не е отровно. — И това ако не беше поредното изкушение… Иста се сети за детските си срещи с копривата и с онази лоза, от която ти излизаха огромни мехури по кожата, и се усмихна криво. Само че нещата около Катилара бяха изключително сериозни, а не повод за дебелашки шеги, колкото и да я дразнеше младата жена. — Искам да я държиш под око за внезапни пориви да се връща вкъщи или за друго странно поведение или приказки. Забави я колкото е възможно, без да предизвикваш подозрението й.
Лис се намръщи и бръчки се вдлъбнаха в гладкото й чело.
— Защо?
Иста се поколеба, после каза:
— Когато началникът на станцията ти връчи запечатана кесия, ти надзърташ ли вътре?
— Не, царина! — възмутено отрече Лис.
— Тогава приеми, че те пращам като свой куриер.
Лис примигна.
— Оо! — промълви накрая и направи своя реверанс-поклон.
— Разходката няма да навреди на маршезата. Макар че… би било добре, ако се постараеш да я заблудиш така, че чувствата й да не бъдат наранени. — Това, че демонът не смееше да си покажа рогата пред Иста, не гарантираше, че въобще не смее да се показва. А засега поне Иста можеше само да гадае какви са силите и какви ограниченията му.
Макар и объркана, Лис послушно прие поставената й задача. Иста закуси в стаята си, отвори капаците да пусне утринната светлина и седна с взети назаем писалки и хартия.
Първото писмо беше кратка и остра бележка до провинкара на Толноксо, която не скриваше недоволството й от небрежното отношение към нейната пратеничка и неуспешното засега издирване на Фойкс и просветен ди Кабон, както и настоятелната й молба да окаже по-голямо съдействие на Ферда. Следващото писмо, с много по-спокоен тон, бе предназначено за архисвещения на Маради, с молба за помощта на храма в издирването на поразения Фойкс и неговия придружител. Лис бе стигнала в Порифорс сравнително бързо — какво ли се бе случило, за да забави толкова много двамата мъже?
Потисна изгарящото я нетърпение, като написа писмо и на канцлер ди Казарил в Кардегос, в което похвали Лис, Ферда, Фойкс и хората им за проявената смелост и лоялност. След това съчини и едно доста постно послание до Валенда — уверяваше всички там, че е в безопасност, и пропускаше да спомене неприятните подробности от скорошното си приключение. Едно не толкова постно, но също толкова успокоително послание съчини за Изел и Бергон — уверяваше ги, че е добре, но и че иска да си тръгне оттук колкото се може по-скоро… Погледна през металната решетка към стаята отсреща и остави последното писмо незавършено, защото още не беше наясно дали наистина държи да си тръгне оттук, поне засега.
След като доста време седя неподвижно, потупвайки бузата си с перото, тя отвори писмото до лорд ди Казарил и добави послепис.
„Другото ми зрение се върна. Натъкнах се на сложна ситуация тук“.
Най-накрая се появи един паж и съобщи на Лис, че маршезата е готова за обедната им разходка. Малко след това пристигна и слугиня с обяда на Иста. Придружаваше я една от придворните дами на маршезата, явно инструктирана да й прави компания. Иста каза на слугинята да остави подноса на масата и да си върви, след което безмилостно освободи и разочарованата придворна. Веднага щом стъпките им заглъхнаха, Иста се изниза през вратата. Слънцето, мрачно забеляза тя, се беше издигнало високо в небето и напичаше каменния двор, превръщайки сенките в нищожни запетайки. В другия край на галерията тя почука на тежката резбована врата.
Тя се отвори. Чу се ръждивият глас на Горам: