Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
Жената отново стисна ръката на Маскул.
— Каква е любовта, която презира Корпанг?
Маскул я погледна внимателно.
— Любовта е желанието да изчезнеш и да се превърнеш в нищо в името на любимия — продължи тя.
— Великодушната любов на жената е нещо ново за мен — рече Корпанг, сбърчил чело.
Маскул го отстрани и се обърна към Сюленбод:
— Саможертвата ли имаш предвид?
— Какво значение има за какво мисля. — Тя сведе поглед надолу и се усмихна. — Веднага ли тръгвате или ще починете първо? Пътят до Ададж е тежък.
— Какво си си наумила? — попита Маскул.
— Ще ви заведа донякъде. Като стигнем гребена между Сарклаш и Ададж, аз, може би, ще се върна.
— А после?
— После, ако има лунна светлина, ще стигнете преди разсъмване, ала ако е тъмно, едва ли ще успеете.
— За друго те попитах. Какво ще стане с теб, след като се разделим?
— Ще отида някъде. Сигурно ще се върна отново тук.
— Ще се върнеш ли към предишното си състояние? — Маскул се приближи и се взря в лицето й.
— Не, Маскул. За щастие.
— Как ще живееш тогава?
Сюленбод спокойно отмести ръката му от рамото си. В погледа й проблесна пламъче.
— Кой е казал, че ще продължа да живея? Маскул запремига объркан.
— Вие, жените обичате да се жертвате — заговори той след няколко мига. — Знаеш, че в такъв случай не мога да те изоставя.
Очите им се срещнаха, но нито един от двамата не отмести поглед, нито почувства неловкост.
— Ти винаги ще бъдеш най-великодушният от мъжете, Маскул. Но да тръгваме вече… Корпанг е от хората, които следват една цел и ние, останалите, които не сме така всеотдайни, можем само да му помогнем. Не бива дори да се питаме дали призванието, което предано следват, си заслужава.
— Което е добро за мен, то е добро и за Маскул.
— Да, но нито един съд не може да побере повече от обема си.
— Сигурно си събирала мъдрост, докато е траела дългата ти летаргия — отбеляза с насмешка Корпанг.
— Да, Корпанг, срещнах много мъже и опознах безброй умове.
Те вече бяха потеглили на път, когато Маскул се сети за Хонт.
— Дали да не погребем горкия момък?
— Утре по това време ние самите ще чакаме погребение — отвърна жената. — Като изключвам Корпанг.
— Нямаме инструменти и ще трябва да те послушаме — въздъхна Маскул. — Ти го уби, но действителният убиец съм аз, защото откраднах камъните, които го пазеха.
— Смъртта му е овъзмездена с живота, който ми даде — възрази тя.
Те напуснаха площадката в посока, противоположна на тази, от която бяха пристигнали. След няколко крачки отново нагазиха в зеления сняг. В същото време свърши и равният терен и те се заизкачваха без пътека по стръмния планински склон. Наоколо цареше пълен мрак, само снегът и скалите блещукаха със собствена светлина. Около тях се стелеха мъгли, но кошмарите на Маскул не се възобновиха. Равномерно подухваше хладен и свеж ветрец. Водеше ги Сюленбод и те следваха пленителните й движения. Корпанг вървеше последен в редицата. Критичният му поглед виждаше само съблазнителната жена и полуомагьосания мъж след нея.
Бавното изкачване по неравната скалиста височина се проточи дълго. Склонът беше толкова стръмен, че една погрешна стъпка щеше да е фатална. Отдясно се издигаха нови височини. След малко възвишението отляво се заравни и явно бяха стигнали до нов планински дял. Височината продължи още неколкостотин метра. Сетне Сюленбод рязко зави наляво и те се озоваха на равно.
— На хребета сме — съобщи тя задъхана. Двамата мъже приближиха. В този миг през облаците изгря фенерът на луната и освети цялата сцена.
Маскул възкликна, поразен от дивата, благородна и самотна красота на гледката. Теарджелд беше високо в небето отляво и ги осветяваше откъм гърба. Право пред тях като огромен, леко снизяващ се друм лежеше широкият хребет към Ададж, макар самата планина да не се виждаше. Хребетът никъде не се стесняваше по-малко от двеста метра, покрит със зеленикав сняг, някъде напълно, другаде като черни зъби стърчаха голи скали. От мястото си тримата не виждаха нито края на хребета, нито клисурите под него. Отдясно, тоест на север, пейзажът беше неясен и смътен, без планински върхове. Там бяха далечните низини на Баре. Отляво се извишаваха като гора стрелите на близки и далечни планински върхове, докъдето стигаше погледът. Всички грееха със зелена светлина и завършваха с необикновените висящи скали, характерни за Личсторм. Формите им бяха различни и причудливи. Отсрещната долина се губеше в мъгла.
Сарклаш беше могъщ планински масив, извит във вид на подкова. Двата й края, разделени от огромно пусто пространство, сочеха на запад. Северният й край представляваше гребена, на който се намираха в момента, а южният — дълга скалиста верига, където беше разположена пещерата на Хонт. Стръмния склон, който бяха преминали, беше свързващата ги брънка. Само върхът на Сарклаш оставаше невидим.