Пътешествие към Арктур

— Твърди се, че отново ще живеем — рече Маскул.

— Нима?

— Може би в Муспел — добави замислено той.

— Какъв ще е този живот?

— Несъмнено ще се срещнем отново. Като явление любовта е твърде прекрасна и тайнствена, за да остане незавършена.

Жената потръпна и се извърна.

— Мечтата ти те подвежда. Любовта завършва тук — рече тя.

— Как, щом рано или късно Съдбата я прекъсва жестоко?

— Завършва със страдание… О, защо любовта трябва да е винаги наслаждение за нас? Не можем ли да я изстрадаме — да я продължим, страдайки — во веки веков? — възкликна Сюленбод. — Маскул, докато любовта не ни изпепели невъзвратимо накрая, ние не ще разберем нищо за себе си.

Маскул я погледна угрижен.

— Нима споменът за любовта е по-важен от съществуването й в реалността?

— Ти не разбираш. Страданията заради нея са по-ценни от всичко останало. — Сюленбод го сграбчи. — О, само да можеше да надзърнеш в съзнанието ми, Маскул! Щеше да съзреш необикновени неща… Не мога да ти го обясня. Дори за мен всичко е объркано… Любовта се оказа много по-различна, отколкото очаквах.

— Любовта е силна напитка — въздъхна той отново. — Може би твърде силна за човешките същества. Мисля си, че отнема доста от разсъдъка ни, подхождайки по различен начин към него.

Двамата седяха един до друг, взрени напред с невиждащ поглед.

— Няма значение! — заяви Сюленбод усмихнато и стана. — Скоро всичко ще свърши тъй или иначе. Ела, да тръгваме!

Маскул също се изправи.

— Къде е Корпанг? — попита апатично той.

Двамата огледаха хребета в посока към Ададж, който тук беше около километър-два широк. На юг той чувствително се снижаваше и земята приличаше на наклонена лента. На запад повърхността беше полегата неколкостотин метра до един висок и стръмен затревен хълм, който обемаше хребета от единия до другия ръб като огромна вълна, миг преди да се разбие. Възвишението скриваше гледката нататък. Билото му по цялото си протежение беше увенчано от дълга редица огромни каменни стълбове, които проблясваха ослепително под лунната светлина на фона на тъмното небе. На брой бяха трийсетина, разположени на толкова равно разстояние помежду си, че без съмнение бяха човешко дело. Някои вертикални, други — силно наклонени, и сякаш цялата колонада беше изключително древна. Видяха Корпанг на хълма, бе стигнал почти до върха.

— Той искрено се стреми да стигне — отбеляза подигравателно Маскул, загледан в енергичното изкачване на спътника им.

— Небесата няма да се отворят за Корпанг — отвърна Сюленбод. — Не бива толкова да бърза… На какво ти напомнят тези колони?

— Може би са портала към някой величав храм. Кой ли ги е издигнал?

Тя не отвърна. Двамата отново загледаха Корпанг, който се докопа до върха на хълма и изчезна сред колоните.

— Сега останахме сам-сами в самотния свят — обърна се Маскул към жената.

— Последната ни нощ тук трябва да бъде велика — погледна го тя твърдо. — Готова съм да продължа.

— Май си твърде уморена. По-добре да идем до прохода и да потърсим заслон.

— Тази нощ няма да мислим за телата си — промълви тя полуусмихната. — Искам да отидеш до Ададж, Маскул.

— Нека след толкова преживявания да починем, защото ни чака тежко изкачване и кой знае какви беди ни дебнат.

Сюленбод направи крачка-две напред, обърна се към него и му подаде ръка.

— Хайде, Маскул! — подкани го тя.

Бяха изминали половината от разстоянието до подножието на хълма, когато Маскул чу барабана. Ударите долитаха отвъд възвишението, гръмки и отчетливи, като взривове. Той плъзна поглед към Сюленбод, но тя явно нищо не чуваше. След миг небосводът над и зад дългата каменна колонада на билото засия с необикновено зарево. Луната избледня; стълбовете се извисяваха като изрисувани сред пламналото небе. Светлината Муспел. От миг на миг тя засияваше още по-ярка, необикновена и страховита. Без цвят, несравнима с нищо — свръхестествена и неописуема. Сърцето на Маскул щеше да се пръсне, той се спря с издути ноздри и ужасѐн поглед в очите.

Сюленбод го докосна леко.

— Какво виждаш, Маскул?

— Светлината Муспел.

— Аз не виждам нищо.

Блясъкът се засили, докато Маскул престана да осъзнава къде се намира. Тя искреше още по-яростно и тайнствено отпреди. Маскул забрави за съществуването на Сюленбод. Ударите на барабана станаха оглушителни. Всеки удар беше като плашещ гръм, отекнал в небето и разтресъл въздуха. Тътнежите се сляха и непрекъснатият гръмотевичен рев разлюля света. Въздухът пулсираше в един й същ неизменен ритъм — четири удара, третият по-силен. Сега те не звучаха всред тишината, а всред тътена.