Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
Благодетел ми беше един свещеник на име отец Хафър. Той уреди отиването ми в манастира. Но преди да постъпя при картузианците, трябваше да залича всичко, което ме свързваше със света. Отървах се от вещите, без снимките, разбира се. Точно вече си мислех, че съм приключил, когато се сетих, че имаше да свърша още нещо. Моментна слабост. Преди да скъсам напълно с предишното си съществувание.
Дру приклекна зад храстите в мрака, напрегна се и скочи, за да се хване за ръба на бетонната стена, зад която се криеше. Беше месец март. Не носеше ръкавици и докато се опитваше да се покачи по нея, ръцете му измръзнаха. Най-после успя, просна се едва дишайки по корем отгоре, след това се прехвърли от другата страна, като се придържаше с премръзналите си, безчувствени пръсти. Приземи се върху заледената земя, колената му изпукаха, зае отбранителна позиция, защото единственото оръжие бяха ръцете му. Не носеше пистолет — беше дал клетва да не убива повече. Би си позволил само да обезвреди неприятеля си с голи ръце. Но не и да убива. Вече не. Дори мисълта за това го отвращаваше. Ако бъде убит, то значи такава е била божията воля. Никой не го нападна.
Дру се взираше в мрака. Нормално щяха да са му необходими секунда-две, за да свикне с тъмнината след ослепителното улично осветление. Но Дру предвидливо бе затворил очи, докато се спускаше вътре. Когато ги отвори, зениците му вече се бяха адаптирали. Виждаха се тъмните силуети на дървета и храсти, няколко градински крана със съдинки за поливане до тях. И надгробни паметници. Дълги редици каменни плочи, простиращи се докъдето поглед стига в мрака. Пред него беше гробището на Бостън „Плезънт Вю“.
Провираше се тичешком между мрачните сенки — покрай дървета, храсти и надгробни паметници, бързаше по алеите, покрити с чакъл, въздъхваше облекчено, когато стигаше до участък, покрит с мека трева, която заглушаваше стъпките му. За малко спря да си отдъхне, като се облегна на стената на някаква гробница и се огледа наоколо. В мрака цареше зловеща тишина, нарушена само от далечния шум на минаваща кола.
Най-после ги видя. Краката му сами го бяха завели при тях. Гробовете на неговите родители. Не тръгна направо, а заобиколи, като се оглеждаше предпазливо, припомняйки си вандалите, от които някога ги бе защитавал. Застана пред тях, като се взираше там, където трябваше да бъдат надписите, но те не можеха да се видят в мрака. Въпреки тъмнината беше сигурен, че това е тяхното място. Прокара нежно пръсти по издълбаните надписи — имената, рождените дати и датата на смъртта им, след това се отдръпна и ги погледна за миг, който се превърна в минута, две, три и накрая промълви: „Ех, ако не се бе случило всичко това!“
Един глас го накара да замръзне на мястото си:
— Дру.
Извъртя се.
Гласът беше мъжки, далечен, приглушен.
— Защо го направи? — запита зловещо той.
Дру се взираше напрегнато, но не можа да различи нищо в тъмнината… Трябва да беше там някъде, вдясно.
Не почувства непосредствена заплаха, поне засега. Знаеше, че човекът би могъл лесно да го застреля, докато стоеше пред гробовете. Това означаваше, че иска да разговаря с него. И знаеше точно кой беше — Джейк.
— Съзнаваш ли каква каша си забъркал? — запита Джейк в мрака.
Дру се зарадва на срещата със стария си приятел и почти се усмихна.
— И колко хора те преследват? — глухо продължи Джейк.
— А ти? И ти ли си от тях? Доста далеч си мръднал от Ню Йорк? Не вярвам да си тук, защото обичаш гробища и то в три сутринта. Ще ме убиеш ли?
— Да, точно затова съм тук — гласът му звучеше гърлено, тъжно.
— Какво чакаш тогава, хайде, действай! — крайно изтощен, Дру беше престанал да се интересува от каквото и да било. — Свършен съм. Спокойно мога да легна ей тук и край.