Братството на камъка

— Съблечи си палтото. Навий си ръкава.

— Това е лудост — стомахът го присви. Поклати глава. — Спокойно можете да ме разпитате, всичко ще ви кажа. Няма нужда от тези приготовления.

— Обидихме го май, а? Иска да бъдем любезни с него. Мисли, че сме се събрали на кафе и кроасани — Мъжът запали лампиона. Внезапната светлина открои гнева, изписан на лицето му.

— Ако още не си разбрал, ще ти помогна с това — стиснатият му юмрук изведнъж стана огромен.

Главата на Дру се удари силно в дивана. Усети трапчивия вкус на кръв в устата си. Зашеметен, вдигна ръце към устата си. Докосна лепнещата топла кръв, почувства, че устните му се подуват и го болят.

— Така добре ли е? Може би не сме достатъчно любезни? — вторият мъж го ритна под коляното на левия крак.

Стенейки, Дру протегна с мъка ръце да масажира мястото, но мъжът го цапардоса отново по размазаната уста. Главата му отскочи назад.

— Като че ли ти зададохме някакви въпроси — каза с писклив глас третият, като се приближаваше с пълната спринцовка. — Предпочитам да не губим време, докато амиталът започне да действа. Спести ми това главоболие. Защо не си довърши работата докрай?

Дру с усилие произнасяше думите през подутите си устни:

— Видяха ме, след като взривих колата!

— Кой? Детето, което остана живо ли?

— То изпадна от колата преди тя да провисне от скалата. Никой не предполагаше, че може да се случи такова нещо. Но не беше момчето — Дру преглътна кръв.

Възползва се от нараняванията си като нарочно провлачваше думите, за да може да ги обмисли. Повече от ясно беше, че ако им разкажеше истината, щяха да го помислят за луд. Можеха да решат, че тази случка му е дала пълна независимост, дори повече, отколкото първоначално смятаха.

— Не, видя ме друг човек. Когато тичах към отсрещния склон, една кола се появи от завоя — Дру отново се покашля. — Идваше от манастира. Шофьорът излезе. Аз се обърнах и ме видя. Колата имаше две антени — думите с усилие излизаха от обезобразените му устни. — Знаех, че полицията ще бъде нащрек. Не се осмелих да се върна в колата под наем, която бях паркирал в селото долу, затова минах по другия път — нагоре през планината. Започна снежна виелица. Изгубих се. За малко не загинах. Лутах се дълго, затова не успях да се върна веднага обратно в Париж.

Първият мъж заклати глава.

— Трябва да ни вземаш за страхотни глупаци. Знаем, че нямаш грешка, ако става дума за оцеляване в планината. Затова и избраха точно теб за тази задача. Но детето, което си видял. Заради него ли ни предаде? Изпуснал си си нервите?

— Не съм си изпуснал нервите. Казах ви истината!

— О, да, разбира се. Но да видим дали ще кажеш същото и под действието на амитала. За твое сведение тези убийства бяха необходими. Залогът беше огромен.

Устата му се пълнеше с кръв. Изплю я в носната си кърпичка.