Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
— Но вторият удар, т.е. той не можа да се превърне в удар — поде мъжът с аристократичните обноски. — Неуспехът му се превърна в успех за теб, нали? Колко ти плати Аятолахът, за да се изгубиш в най-подходящия момент в планината? Съюзи се с него, прав ли съм?
— Не е вярно.
— Казах, зарежи тия приказки — първият пристъпи иззад дивана, отметна силно назад главата на Дру и опря ножа отново в гърлото му.
— Бъди разумен — продължи третият — Искаме от теб смислено обяснение. Ако повториш същото след малко и под действието на амитала, ще знаем, че не лъжеш. Ако си достатъчно убедителен, ще признаем, че сме сгрешили. Ще те пуснем. Разбира се, никога повече няма да бъдеш използван в нашата работа. Но не мисля, че ще имаш нещо против.
Главата на Дру беше така силно опъната назад, че от гърлото му не можеше да излезе нито звук. Изглежда, че мъжът зад него разбра това и махна ножа.
Дру се изкашля и преглътна. Повече нямаше смисъл да си съчинява.
— Добре — каза той като си масажираше гърлото. — Излъгах ви.
— А така, сега е по-добре. Напредваме малко по малко — каза третият.
— Но не съм се продал. Не е това, което мислите. Нещо — не знам как да се изразя — ми се случи в планината.
— Какво? — показа се иззад дивана първият.
Дру им разказа. Добре беше преценил как ще реагират — гледаха го сякаш си беше загубил ума.
— Сигурно е, че никога повече няма да те наемат. Наистина нещо се е случило. Изпуснал си си нервите.
— Има само един начин да разберем дали казваш истината — каза третият, размахвайки спринцовката. — Преди малко те помолих да си свалиш палтото и да си навиеш ръкава.
Дру втренчено гледаше спринцовката, по гърба му полазиха тръпки. Мъжете, които го разпитваха, бяха приготвили твърде много амитал. Дозата беше достатъчна да го убие, дори и да се уверяха, че казва истината. Подканваха го да участва в собствената си екзекуция.
— И под действието на амитала ще ви кажа същото — Дру продължи да настоява. — Защото това е самата истина.
Стана прав и започна да си сваля палтото.
Изведнъж го хвърли върху лицето на мъжа с ножа вляво, като му попречи да вижда. Сега трябваше да се докопа до оръжието. Изви китката на другия с пистолета, като насочи заглушителя към лицето му. Дръпна спусъка. Пистолетът издаде звук, подобен на глухия удар на юмрук върху възглавница. Куршумът мина през дясното око на мъжа, откъдето плисна кръв и изхвърча мозък.
Мъжът с ножа успя да махне палтото от лицето си. Дру бутна падащото тяло на простреляния към него. Извърна се към мъжа със спринцовката, измъкна я рязко от ръката му и я заби във врата му. Бликна фонтан кръв като от маркуч под налягане. Заби иглата докрай. По-изтънченият му мъчител припадна.
Дру скочи към лампата, хвана я като щит и парира удара на ножа, с който първият мъж се хвърли към него, освободен от палтото и от трупа. Жицата на лампата се скъса и крушката угасна. Трептящата светлина от горящата камина очертаваше движенията им. Дру удари рамото на врага си с долната част на лампата, обърна я и с горната й част, където беше крушката, се вряза в ръката му, с която държеше ножа. Отскочи назад, както го бяха учили в Колорадо, намушка го в слабините със стойката на лампиона и му изби ножа от ръката. Грабна падналото на земята оръжие и промуши врага си. Ножът мина под бузата, през езика и основата на устата до мозъка.
Дру продължаваше да стиска дръжката. Топла кръв се стичаше по острието и по пръстите му. Задържа треперещото тяло изправено за момент, взирайки се в умиращите очи.
Отпусна хватката си. Мъжът падна назад, а главата му остро издрънча в тухлите пред камината. Дру го сграбчи за ботушите и бързо го измъкна от пламъците, защото не можеше да понася вонята от опърлена коса. Потръпна от ужас, като се огледа. Беше заобиколен от кръв и трупове. Стаята се изпълни с воня на урина и изпражнения.
Въпреки че не му се случваше за първи път да диша тази миризма, му се доповръща. Не от страх, а от отвращение. Смърт. Твърде много смърт. В продължение на всичките тези години.
— А по-нататък? — запита Арлийн. Беше хванала ръката му, за да може поне малко да го успокои.
— Оставих пистолета в къщата. Нямах време да се занимавам с него, грабнах набързо апарата. Сигурен съм, че някой психиатър много ще се изненада от избора ми. Все пак имах малък пистолет в тайната си квартира в Париж, имах пари и паспорт под чуждо име. Наех кола и запраших към Испания. Отървах се от оръжието, за да не е у мен, в случай че ме претърсват на границата.
— Защо тръгна към Испания? — запита отец Станислав.
— Защо не? Знаех, че ще ме търсят навсякъде. А в Испания поне беше топло — Дру потръпна. Изоставих колата и наех частен самолет, който ме откара в Португалия. В Лисабон си смених паспорта. След това? Ирландия. Америка. На три пъти за малко щяха да ме хванат. Веднъж в един сервиз трябваше да запаля една кола. Поне не ми се наложи да убивам повече. Най-накрая се върнах вкъщи, в Америка. Знаех точно къде отивам. Не ме интересуваха никакви шахове, аятоласи, петрол, терористи. Нищо от този род не беше важно за мен. Бях убил моите родители, техния еквивалент. Бях накарал едно момче да страда до края на живота си, както страдах и аз. Светът се беше превърнал в лудница за мен. Само за сравнение — онези картузиански монаси живееха в своя рай. Знаеха точно какво беше важно за тях. Бяха отправили поглед далеч напред, към вечността. А аз от десетгодишен бях скитник. Но след като успях да избягам от онази къща край Сена, а пред мен си оставаше перспективата да продължавам да се скитам, изведнъж открих своята посока. Видях някаква цел. Исках мир.