Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— Ще го принудим да се покаже.
Минаха няколко минути и разбойникът поде отново:
— Значи сте мъртъв, щом не отговаряте повече? В такъв случай ще взема пушката ви, дрехите ви и каквото имате по джобовете.
Откъм скалистия хребет храстите се раздвижиха. Канадецът, Армандо и дон Пабло се отдръпнаха до края на дънера и се скриха зад коренището на гиганта, а Бек пазеше откъм гората Един мъж около четиридесетте, парцалив, слаб като чироз, с дълга, неподстригвана брада и с разчорлени коси, падащи по раменете му, скочи от скалата, като държеше в ръка карабина — прекрасен уинчестър с дванадесет патрона. Дата в този момент между корените на бора бе забелязал тримата или пък го бе обзело внезапно подозрение, но вместо да тръгне напред той бързо се обърна и се помъчи да се скрие в близкия храст. Бени със скок, на който можеше да завиди и дива коза, излезе на открито и стреля. Последва вик.
— Улучих ли те негодяй! — извика канадецът.
Без да дочака другарите си, той се хвърли към храста, като стискаше револвера. Когато стигна там, разбойникът бе изчезнал.
— По дяволите! — възкликна той. — Къде избяга този мошеник.
— Там!… Там!… — извика Армандо.
— Огън! — заповяда дон Пабло.
Разбойникът, който пълзеше между храстите бе стигнал до скалната бариера и се готвеше да се скрие в гората. Армандо и младият мексиканец стреляха. Бандитът залитна, сякаш бе отново ударен, но после се прикри зад един кедър и изстреля последователно дванадесетте патрона на уинчестъра За щастие Бени и другарите му имаха време да се скрият зад бора. Когато се изправиха, той бе изчезнал в гъсталака на гората, отвъд скалите.
— Оставете го да ходи да се заяжда другаде — каза дон Пабло, като спря канадеца, който искаше да преследва този шмекер. — Може би не е сам и неговите другари могат да ни нападнат.
— Да го вземе дяволът! Ако бях сигурен, че е сам, сега нямаше да е жив — отговори Бени. — Този негодяй говореше ту отляво, ту отдясно, като че ли имаше цяла банда със себе си. Наистина мислех, че не е сам.
— Старите хитрини на разбойниците — каза мексиканецът. — Да вървим, време е да тръгваме.
XXXIII
ДЪРЗОСТТА НА ДВАМА НЕГОДНИЦИ
Четири дни мъжете напредваха през дивата територия, която се простираше между десния бряг на Юкон и левия на Бонанса, осеяна с гори, стари почти колкото света, с трудни за преодоляване скални масиви и потоци, които подлагаха на тежки изпитания бедните коне. На петия ден, когато се готвеха да спрат за кратък отдих и да потърсят дивеч, пред очите им се откри обширно златоносно поле, където вече имаше, повече от двеста златотърсачи, сред които американци, англичани, германци и мексиканци. То бе открито наскоро, бързо заселено и разработено. Намираше се на няколко мили от Бонанса и на двадесет и пет от левия бряг на Клондайк, върху едно скалисто плато, заобиколено с борови гори, защитено на север от остри и стръмни върхове все още покрити със сняг. Край потоците които слизаха от планината, бяха разпръснати четиридесетина мизерни къщурки, някои от които бяха мръсни, парцаливи и позакърпени избелели палатки, а другите набързо и недотам сръчно сковани от дървета и клони колиби. Каква жалка гледка представляваха тези хора!… Може би някои от тях вече бяха натрупали значителни богатства, но кой би повярвал, че притежават златен прах и парченца самородно злато? Вместо на човешки същества те приличаха по-скоро на зверове оскотели от лишенията и от тежката работа. Бяха дрипави, изцапани, с почернели от дим или оплескани с кал от кладенците ризи, панталоните им бяха кърпени хиляди пъти, а ботушите — почти без подметки, от които се показваха пръстите им. С невъзможни за описване коси, някои от тях носеха качулки, от които не бе останало почти нищо. Всеки от тях имаше в пояса си револвер и нож с блестящи остриета. На полето кипеше живот, въпреки че от север духаше силен вятър, а по потоците плуваха късове лед. Навсякъде се виждаха изкопи, повечето от тях в близост до малките водни потоци, защото там златото не бе скрито сред кварцови пластове, а в примесената с чакъл и глина пръст. Златната кал трябваше да се търси по дъното, да се изважда на повърхността и да се промива във водата. Тъй като бе много студено, работата сигурно бе извънредно тежка може би не толкова за работещите в изкопите колкото за онези, които трябваше да промиват калта и да отделят камъните от скъпоценния метал.
Тези нещастници не притежаваха шлюзове, а го извличаха като влизаха в потоците. До кръста и престояваха в ледената вода по няколко минути. За получаването на почти чисто злато използуваха стар метод — тава от твърдо дърво — съд, който може да побере около десет килограма кал, с диаметър около половин метър и дълбочина осемдесет сантиметра Тавата се потапя и се правят кръгови и вълнообразни движения, а водата постепенно отнася тинята и парчетата чакъл. Следва втора побърза промивка като се удря дъното на съда. Така падат и последните остатъци от калта и скъпоценният метал блясва. Операцията не е толкова лесна както изглежда на пръв поглед. Необходима е определена сръчност на ръцете която се придобива само след дълга практика. Горките хора на които бе ред да промиват златоносната кал, излизаха на брега в окаяно състояние след ледената баня. По-слабите едва подали съда на другарите си, падаха на земята. Веднага ги отнасяха в палатката пред огъня, за да се възстановят и да предотвратят треската предхождаща измръзването. Но в замяна на това понякога имаха значителен добив, защото тази златна тиня беше с богато съдържание. Не бяха редки случаите когато на дъното на тавата намираха цели унции злато, и сори някой хубав къс.