Златото на Аляска

След като уведомиха другарите си и им обещаха колкото може по-скоро да ги настигнат, навлязоха сред гигантските дървета и тръгнаха по следите оставени от стадото. След петстотин-шестстотин метра канадецът забави крачка и направи знак на Армандо да направи същото. Знаеше, че е много трудно да се доближи до тези животни, и затова не искаше да ги изплаши. И най-малкият шум можеше да ги накара за застанат нащрек или да побягнат. Бяха извънредно подвижни и преследването им не би дало никакъв резултат. Тъй като почвата тук бе по-влажна, следите ставаха все по-забележими и вече ясно личаха местата, където животните са се спирали.

— По-бавно, Армандо — каза изведнъж Бени и се спря зад дънера на един огромен кедър. — Нищо ли не чувате?

— Да далечно мучене.

— Това са нашите волове.

— Сигурно са се скрили в онези храсти, Бени.

— Разбира се Хайде напред, но без никакъв шум.

Като минаваха от дърво на дърво, с отворени на четири очи, с пръст върху спусъците на пушките двамата ловци навлязоха още около двеста метра. Те напредваха внимателно, за да не вдигат шум. Тъкмо заобикаляха един стар бор, когато на седемдесет-осемдесет метра видяха иззад един храст да излизат две животни. На пръв поглед приличаха на огромни планински овни. В действителност мускатните волове по телосложение са нещо средно между овцете и говедата. Те са малки на ръст, с къси крака, космати муцуни, малки уста, подобни на устата на овните, но главите им са украсени с два страшни завити напред рога. Козината им е прекрасна, дълга, тънка, с копринен блясък, кафява и покрива почти целите им крака. В миналото тези животни са били многобройни в Аляска и по бреговете на полярната част на Америка, където са препускали на стада от по осемдесет-деветдесет. Сега ескимосите почти напълно са ги унищожили и може да се срещнат само на най-северните острови. Някои екземпляри все още бродят из най-гъстите гори на Аляска и по земите на Западен Инуи, но преследвани от ловците, и там са на изчезване. Двете животни — вероятно последните от стадото, забелязаха веднага хората и преди още Бени и Армандо да вдигнат пушките и да се прицелят, се обърнаха светкавично и побягнаха презглава.

— По дяволите! — изкрещя Бени.

Ловците се спуснаха като по сигнал след бегълците, крещейки с все сила, за да накарат другарите си, които сигурно не бяха много далеч, да им се притекат на помощ. Седем-осем минути те тичаха след животните, но ги изгубиха от погледите си. Въпреки тежкото си тяло му скатайте волове тичат по-бързо от конете.

— По дяволите! — възкликна Бени и спря. — Краката ни не могат да се състезават с техните Никога не съм си представял, че бягат толкова бързо.

— Напразно изгубихме времето си — ядоса се Армандо.

— Ще опитаме друг път.

— Ще отидем ли при нашите?

— Да.

Прехвърлиха пушките през рамо и завиха на юг, за да пресекат пътя на групата, която вървеше на изток. Вече се чуваше цвиленето на конете, а те се готвеха да заобиколят един повален от годините бор, когато чуха глас.

— Ей!… Спрете!

Бени и Армандо, изненадани от тази неочаквана заповед се огледаха, за да видят с кого имат работа. Тази част от гората бе много гъста и дива. Наоколо се извисяваха огромни борове и кедри, които вероятно бяха преживели не един век. Под тях растяха многобройни храсти, избуяли покрай няколко скали, които образуваха дълга криволичеща бариера сред гората.