Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— Тази кал е много златоносна — каза Бени, който заедно с другарите си наблюдаваше някои от работещите — Сигурно всеки от тях може да спечели по сто и двадесет долара на ден.
— Така е — отвърна Пабло. — Ако не знаех, че при изворите на Барем има неимоверно богати златоносни полета бих ви посъветван да останем тук.
Привечер падна гъста мъгла и те се прибраха в палатката си, решили да не ходят в бара, който едновременно беше магазин за напитки и игрален дом. Понеже се страхуваха, че някой безсъвестен златотърсач може да се възползува от тъмнината и да им открадне конете, завързаха животните към един от коловете на палатката и запалиха още един огън отвън. По време на вечерята внимаваха да не говорят за изворите на Барем. Появяването им в това селище бе предизвикало съмнения и нямаше да е чудно, ако някой се опита да подслуша разговорите им. Армандо, натоварен да пази конете, бе забелязал някаква сянка, която се правеше на заблудена и обикаляше наоколо. Нямаше съмнение, че това бе шпионин.
— Като си тръгнем, трябва да вземем всички мерки да не ни проследят — каза Пабло — Въпреки че тук златото е в изобилие, сигурно ще се намери някой, който ще пожелае да ни последва с надеждата да го отведем в по-богати места.
— Това се случваше и в Колорадо — допълни Бени. — Ако някоя група се отдалечеше, веднага други с настървение се спускаха след нея, като мислеха, че се отправя към някой по-богат участък.
Като се разбраха за нощното дежурство, Бени, Фалконе и младият мексиканец се загърнаха в завивките си и легнаха с крака, обърнати към жаравата, която тлееше в палатката. Бек и Армандо полегнаха край големия огън, запален на открито. Нищо не смути спокойния им сън.
Но към полунощ Бени и Пабло, които поеха смяната, трябваше да пообиколят наоколо, защото на два пъти бе забелязана човешка сянка да се навърта близо до палатката.
На другия ден Фалконе и дон Пабло отидоха на участъците, на местата, където работеха златотърсачите Армандо и Бени се отправиха към гората с надеждата да изненадат някое животно, защото не само искаха да спестят продуктите си, но и да ги попълнят. Тази разходка обаче бе трудна и безполезна. Не забелязаха нищо освен някоя и друга кукумявка и две или три птици, подобни на снежнобели бухали. Бяха слезли чак до бреговете на Бонанса и успяха да убият две видри, които не бяха съвсем за пренебрегване. Те бяха дребни, но кожата им се ценеше повече отколкото месото. На връщане прекосиха работната площадка и отиваха към палатката си, когато вниманието им бе привлечено от викове идващи от бара. Като че ли в голямата палатка ставаше някакво сбиване. Мислеха да продължат пътя си, защото не желаеха да се намесват в чужди работи, но им се стори, че чуват гласа на дон Пабло.
— По дяволите! — извика Бени и спря. — Дали нашият млад другар не се е намесил в някоя свада?
Чули виковете доста златотърсачи напуснаха участъците и побързаха да се отправят натам с револвери в ръцете или хванали ловджийските си ножове.
— Елате Армандо — каза канадецът. — Може би приятелите ни са в голяма опасност.
— Идвам, Бени.
— Пушката ви заредена ли е?
— Да.
— Бъдете готов дори за стрелба. Всичко може да се очаква от тези хора.
С няколко крачки прекосиха улицата и разбутаха тълпата, която се бе струпала в палатката. Сред виковете ясно се чуваше гласът на младия мексиканец.
— Аз — убиец!.. Лъжеш, уличен разбойнико! — крещеше той.
Канадецът ядосано разбута стоящите наблизо и избоботи заплашително:
— Дайте път!… Дайте път!
Тук се бяха събрали около четиридесет души, които бяха образували кръг около Пабло, Фалконе и още един тип, когото в началото нито Бени, нито Армандо познаха. Беше мъж към четиридесетте висок, мършав като чироз, с много дълга черна брада с нос като клюн на папагал, с две неискрени, сиви, зли очи и разчорлена коса. Носеше дрипава и избеляла дреха панталони от тюленова кожа и високи, скъсани и кални ботуши. На пояса си имаше дълъг нож, а в ръката си — прекрасен уинчестър с дванадесет патрона. Типът крещеше като побеснял и повтаряше във всички тоналности: