Хиляда сияйни слънца

„Всичко е наред, хала. Много съм добре.“

Децата тормозят ли я?

„Не, не ме т-т-тормозят, мами. Всички са мили.“

Храни ли се? Спи ли добре?

„Ям. И спя. Да. Снощи ядохме агнешко. Или може би миналата седмица.“

Когато Азиза говореше така, Лайла съзираше у нея нещо от Мариам.

Беше започнала да заеква. Първа го забеляза Мариам. Заекването беше слабо, но доловимо и се усещаше най-вече при думи, започващи с „т“. Лайла се допита до Заман, а той сбърчи вежди и каза:

— Мислех, че заеква от малка.

Този петъчен следобед той пусна Азиза за кратка разходка. Срещнаха се с Рашид, който ги чакаше на автобусната спирка. Щом зърна баща си, Залмай нададе възторжен писък и се отскубна нетърпеливо от ръката на майка си. Азиза поздрави Рашид сковано, но не враждебно.

Рашид каза, че трябва да побързат, защото остават два часа до смяната му. Беше му първата седмица като портиер в „Интерконтинентал“. Шест дни в седмицата от обед до осем вечерта той отваряше врати на коли, носеше багаж, забърсваше някое и друго мокро петно. Понякога в края на деня готвачът от ресторанта му даваше за вкъщи остатъци от храна с условието да е дискретен — залоени кюфтета; пържени пилешки крилца с втвърдена панировка; изсъхнали тарталети; лепкав варен ориз. Рашид беше обещал на Лайла, че щом посъбере пари, Азиза ще се прибере вкъщи.

Той носеше униформа — тъмночервен костюм от полиестер, бяла риза, папийонка и нахлупена ниско на челото му шапка с козирка. В тези дрехи изглеждаше преобразен — уязвим, скован, объркан и почти безобиден. Като човек, приел без капка съпротива униженията, които участта му е отредила, едновременно жалък и симпатичен със своята смиреност.

Отидоха с автобус до Титаник Сити и влязоха в коритото на реката, пълно със сергии. Докато слизаха по стълбите, видяха мъртво тяло с боси крака да се полюлява от един кран близо до моста. Ушите бяха отрязани, а главата — увиснала на една страна. Долу те се сляха с тълпата купувачи, сарафи и служители от благотворителни организации с отегчени погледи, амбулантни търговци на цигари, забулени жени, които завираха в лицата на хората фалшиви рецепти за антибиотици и просеха пари да си ги купят. Из Титаник Сити патрулираха талибани с палки, дъвчеха насвар и следяха за шумен смях, за незабулено лице.

Залмай си избра гумена баскетболна топка в жълто и синьо от будка за играчки, сгушена между сергия за кожени якета и масичка с изкуствени цветя.

— Избери си нещо — рече Рашид на Азиза.

Детето взе да се колебае и се вцепени от объркване.

— Побързай. До час трябва да съм на работа.

Азиза си избра машинка за дъвки — мушваш една и съща монета под пластмасовата сфера, излиза дъвка, а монетата се връща през процепа.

Когато продавачът му каза цената, Рашид изумено повдигна вежди. Последва пазарлък, докато накрая Рашид каза троснато на Азиза, сякаш тя се беше пазарила с него:

— Върни я. Не мога да си позволя и двете неща.

На връщане, колкото повече наближаваха сиропиталището, толкова повече се изпаряваше престорената бодрост на Азиза. Тя престана да размахва ръце. Лицето й помръкна. Така ставаше всеки път. Сега беше ред на Лайла да подхване бърборенето, да се смее нервно, да запълва унилата тишина с измъчени безсмислени шеги. Мариам се стараеше да й приглася.