Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Спряха пред вратата и Лайла повтори на Азиза онова, което й беше казала по-рано.
— А ако те попитат за баща ти, какво ще кажеш?
— Че муджахидините са го убили — отвърна предпазливо детето.
— Чудесно. Азиза, разбираш ли защо?
— Защото това е специално училище — каза момиченцето. Бяха вече тук, сградата беше съвсем истинска и Азиза изглеждаше разтревожена. Долната й устна трепереше, а в очите й напираха сълзи и Лайла видя какво усилие полага да е смела. — Ако им кажем истината — прошепна задъхано тя, — няма да ме вземат. Училището е специално. Искам вкъщи.
— Ще идвам постоянно при теб — успя да каже Лайла. — Обещавам.
— Аз също — рече Мариам. — Ще идваме да те видим, Азиза джо, и ще си играем заедно, както винаги. Ще си само за малко, докато баща ти си намери работа.
— Тук имат храна — рече неуверено Лайла. Радваше се, че е с бурка, радваше се, че Азиза не може да види колко е сломена. — Няма да гладуваш. Имат ориз, хляб и вода и може би дори плодове.
— Но ти няма да си тук. Хала Мариам няма да е с мен.
— Ще идвам да те виждам — каза Лайла. — През цялото време. Погледни ме, Азиза. Ще идвам. Аз съм ти майка. На всяка цена ще идвам да те виждам.
Директорът на сиропиталището беше попрегърбен мъж с тесен гръден кош и набраздено симпатично лице. Беше започнал да олисява, имаше рошава брада и очи като грахови зърна. Наричаше се Заман и носеше прилепнало на темето му кепе, а лявото стъкло на очилата му беше пукнато.
Докато ги водеше към кабинета си, той попита Лайла и Мариам как се казват, а после и Азиза. Поинтересува се и на колко години е. Минаха по слабо осветен коридор, където босоноги деца се отдръпваха към стените и ги зяпаха. Децата бяха или чорлави, или с бръснати глави и облечени в пуловери с оръфани ръкави, парцаливи дънки с протрити до скъсване колене и закърпени с всевъзможни кръпки палтенца. Лайла долови миризма на сапун и талк, на амоняк и урина, както и надигащия се страх на Азиза, която бе започнала да хленчи.
Лайла огледа двора — буренясала поляна, паянтова люлка, стари автомобилни гуми, спукана баскетболна топка. Помещенията, край които минаха, бяха голи, а прозорците — покрити с найлон. Момченце се стрелна от една стая, вкопчи се в лакътя на Лайла и се опита да се покатери по ръцете й. Един чистач, който забърсваше локвичка урина, остави парцала и откъсна детето от нея.
Заман се държеше свойски със сираците. Пътьом погалваше някои по главиците, казваше им по някоя мила дума без капка снизходителност. Децата се радваха, че ги докосва. Всички го гледат с надежда, че ги харесва, помисли си Лайла.
Той ги въведе в кабинета си, където имаше само три сгъваеми стола и разхвърляно бюро с купчини папки и листове.
— Вие сте от Херат — обърна се той към Мариам. — Познах по акцента ви. — После се облегна на стола, кръстоса ръце на корема си и каза, че има зет, който навремето живял там. Дори по тези обикновени жестове Лайла забеляза някаква измъченост и напрежение. И макар той да се усмихваше слабо, тя долови тревога и болка, разочарование и поражение, полирани с лака на добродушието.
— Беше стъклар — каза Заман. — Правеше онези красиви нефритено зелени лебеди, които сияят на слънцето, сякаш стъклото е пълно със скъпоценни камъчета. Връщали ли сте се после?
Мариам поклати глава.
— Аз съм от Кандахар. Били ли сте някога в Кандахар, хамшира? Не? Красив е. Какви градини! А гроздето! О, гроздето. Няма по-сладко на света.
Няколко деца се бяха скупчили на вратата и надничаха. Заман ги отпъди кротко на пущу.
— Обичам, разбира се, и Херат. Град на художници и писатели, суфии и мистици. Знаете старата шега, че не можеш да направиш и крачка, без да настъпиш поет.
Азиза гледаше унило.
— Ееех — въздъхна театрално Заман, — ето, че ви накарах да се засмеете, хамшира. Обикновено това е най-трудно. Безпокоях се в началото. Мислех си, че трябва да кудкудякам като кокошка или да рева като магаре. Но вие сте толкова приятни.
Заман повика един възпитател да поседи за малко с Азиза. Момиченцето скочи в скута на Мариам и се вкопчи в нея.
— Само ще поговорим, миличка — каза Лайла. — Аз съм тук. Чу ли? Тук ще бъда.
— Защо ние с теб не излезем вън за минута, Азиза джо? — рече Мариам. — Майка ти трябва да си поговори с кака Заман. Само за мъничко. Хайде, ела.
Когато останаха сами, Заман попита за рождената дата на Азиза, за заболявания, алергии. Попита за бащата на детето и Лайла се почувства странно да изрече лъжа, която си беше самата истина. Заман слушаше, а лицето му не издаваше нито доверие, нито скептицизъм. Каза, че управлява сиропиталището на честна дума. Щом тя твърди, че мъжът й е умрял и не може да се грижи за децата си, той не го подлага на съмнение.