Хиляда сияйни слънца

— Кафяви палатки. Кафяви хора. Кафяви кучета. Кафява овесена каша.

Имало голи дървета, на които се катерел всеки ден. Възсядал клон и наблюдавал бежанците да лежат на слънце, виждал отблизо ранените тела с ампутирани крайници. Гледал измършавели дечица да носят вода в бидони, да събират фъшкии за огън, да дялкат с тъпи ножове пушки от дърво, да влачат торби с брашно, от което не можело да се омеси свестен хляб, който да не се разпада. Вятърът плющял по палатките, мятал бурени, развявал хвърчилата, които децата пускали от покривите на кирпичените бордеи.

— Много деца измряха. От дизентерия, туберкулоза, глад — от всичко, каквото си помислиш. Но най-вече от проклетата дизентерия. Господи, Лайла. Видях да погребват толкова много деца. Това е най-страшното, което човек може да види.

Той кръстоса крака. За известно време помежду им отново се възцари тишина.

— Баща ми не преживя тази първа зима. Умря в съня си. Мисля, че не се е мъчил.

Същата зима майка му хванала пневмония и щяла да умре, ако не бил лекарят на лагера, който бил превърнал един фургон в лазарет. Майка му не заспивала по цяла нощ, изгаряла от треска и плюела ръждиви храчки. Опашките пред фургона били безкрайни. Всеки зъзнел, стенел, кашлял, по краката на някои течели изпражнения, други били толкова изтощени или гладни, или болни, че не можели да изрекат и дума.

— Но докторът беше свестен човек. Лекува майка ми, даде й хапчета, спаси я онази зима.

Същата зима Тарик ограбил едно хлапе.

— Беше дванайсет-тринайсетгодишно — каза с равен глас той. — Опрях парче стъкло в гърлото му и му взех одеялото. За майка ми.

Каза, че след болестта й се зарекъл да не прекарат още една зима в лагер. Щял да работи и да спестява, за да си вземат квартира в Пашавар с отопление и чиста вода. Когато дошла пролетта, си потърсил работа. От време на време сутрин рано в лагера пристигал камион и подбирал двайсетина момчета, закарвал ги на някое поле да чистят камъни или в някоя градина да берат ябълки срещу малко пари, понякога одеяло, чифт обувки. Но него никога не го взимали.

— Като ме видеха, и край.

Имало и друга работа — да се копаят ровове, да се строят бараки, да се носи вода, да се изнася тор от обори. Но младите мъже се изтрепвали, за да ги наемат, и Тарик никога не успял да се вреди.

През есента на 1993 година срещнал един търговец.

— Предложи ми пари да отнеса кожено палто до Лахор. Не много, но достатъчно за едномесечен или дори двумесечен наем.

Търговецът му дал билет за автобус и адреса — сграда на ъгъла на една улица близо до гарата на Лахор, където да достави палтото на негов приятел.

— Разбира се, че веднага разбрах за какво става дума. Каза, че ако ме хванат, трябва сам да се оправям и да не забравям, че знае къде е майка ми. Но парите бяха твърде добри, за да се откажа. А и отново идваше зима.

— Докъде успя да стигнеш? — попита Лайла.

— Не много далече — отвърна той и се засмя. Звучеше така, сякаш се извиняваше, сякаш се срамуваше. — Дори не се качих на автобуса. Но си мислех, че съм недосегаем, нали разбираш, смятах, че ще ми се размине. Сякаш някъде там горе имаше счетоводител с молив зад ухото, който следи за тези неща и е пресметнал всичко. Мислех, че ще погледне надолу и ще каже: „Да, да, ще се погрижим да мине гладко. Този вече си е платил дълговете.“