Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
— Трябва вече да затварям — каза гласът от другата страна.
— Съжалявам за безпокойството — отвърна Мариам, плачейки безмълвно. Видя как Джалил й маха, докато скача от камък на камък през потока, а джобовете му са пълни с подаръци. Винаги го чакаше със затаен дъх и молеше Бог да й отпусне повече време с него.
— Благодаря — каза тя, но мъжът отсреща беше вече затворил.
Рашид я гледаше очаквателно. Тя поклати глава.
— Удари на камък — каза той и грабна телефона от ръката й. — Каквато дъщерята, такъв и бащата.
Във фоайето Рашид закрачи бързо към масичката до празните вече фотьойли и мушна в джоба си последното парче джелаби. Отнесе го вкъщи и го даде на Залмай.
42
Азиза сложи в книжна торба блузката си на цветя и единствените си чорапки, две вълнени ръкавици от различни чифтове, старо жълтеникаво одеялце на звезди и комети, спукана пластмасова чаша и зарчетата си.
Беше студена сутрин през април 2001 година, малко преди двайсет и третия рожден ден на Лайла. Небето беше прозрачно сиво и от поривите на студения влажен вятър вратата с мрежата не преставаше да трака.
Бяха изминали няколко дни, откакто Лайла чу, че Ахмад шах Масуд е бил във Франция за разговори с Европейския парламент. Сега Масуд се подвизаваше в родния си Север и командваше Северния съюз, единствената опозиционна сила, която воюваше с талибаните. В Европа Масуд беше предупредил за лагерите, обучаващи терористи, и се беше обърнал с молба към САЩ за помощ срещу талибаните.
— Ако президентът Буш не ни окаже помощ — беше казал той, — тези терористи много скоро ще навредят на САЩ и Европа.
Месец преди това Лайла беше научила, че талибаните поставили тротил в нишите с гигантските статуи на Буда и ги взривили, защото подбуждали към идолопоклонничество и грях. Имаше протести от цял свят, от САЩ до Китай. Правителства, историци, археолози от всички краища на земното кълбо бяха писали писма, умолявайки талибаните да не унищожават двете най-големи исторически реликви на Афганистан. Това обаче не беше ги спряло — бяха детонирали експлозивите около статуите, оцелели две хиляди години, и при всеки взрив бяха скандирали Аллах-у-акбар и бяха викали „ура“ всеки път, когато ръка или крак рухваха на парчета сред гъста пушилка. Лайла си спомни как през 1987 година с баби и Тарик стояха над по-големия Буца, вятърът духаше в огрените им от слънцето лица, а те гледаха как един ястреб се рее над долината. Но когато чу за гибелта на статуите, остана равнодушна. Какво я беше грижа за тях, след като собственият й живот беше руина?
Седеше безмълвно на пода в един ъгъл на дневната с каменно лице и увиснали над лицето къдри, докато Рашид не й каза, че е време да тръгват. Колкото и да вдишваше и издишваше, все имаше чувството, че не може да напълни дробовете си с достатъчно въздух.
На път за Картех-сех Залмай беше в ръцете на баща си, а Азиза се държеше за Мариам и крачеше бързо до нея. Вятърът развяваше завързания под брадичката й мръсен шал и къдреше полите на роклята й. Азиза ставаше все по-мрачна, сякаш с всяка крачка все повече усещаше, че я мамят. Лайла не беше намерила сили да й каже истината. Беше й казала, че отива в едно специално училище, където децата ядат и спят и не се връщат вкъщи след часовете. Сега Азиза не спираше да й задава едни и същи въпроси, които беше задавала дни наред. Дали учениците спят отделно или всички заедно в една огромна стая? Ще си намери ли приятели? Дали майка й е сигурна, че учителите ще са добри с нея?
И най-важният въпрос: Колко дълго ще трябва да остане там?
Спряха на две преки от ниската сграда с вид на казарма.
— Със Залмай ще чакаме тук — каза Рашид. — О, преди да съм забравил…
Той извади една дъвка от джоба си, прощален подарък, и я подаде на Азиза с хладно великодушие. Тя взе дъвката и благодари тихо. Лайла се възхити от благородството й, от невероятната й способност да прощава и очите й се просълзиха. Сърцето й се сви и й прималя от мъка при мисълта, че този следобед Азиза няма да спи до нея, че няма да усеща крехката й ръка върху гърдите си, извивката на главата й до ребрата си, топлия й дъх във врата си, петичките, забити в корема й.
Поведоха сестра му и Залмай се разплака и завика:
— Зиза! Зиза!
Започна да се мята, да рита в ръцете на баща си и да вика сестра си, докато една маймунка върху латерна на отсрещния тротоар не отвлече вниманието му.
Последните две пресечки извървяха сами — Мариам, Лайла и Азиза. Наближиха сградата и Лайла видя олющената й фасада, провисналия покрив, забитите на мястото на липсващите прозорци дъски, върха на люлка, надничаща над рушащия се зид.